Гръбнака на света

Уолфгар понечи да му напомни, че само преди два дни много по-малоброен противник ги беше обърнал в бяг, но размисли и предпочете да премълчи.

След катастрофалното поражение в прохода, Морик (верен на принципа си, че един разбойник по пътищата не бива да се задържа прекалено дълго на едно място, особено ако е претърпял загуба) предложи да се махнат оттам, в случай че търговците предупредят лусканските власти за тях. Първоначалната му идея бе да отидат на север, в Долината на мразовития вятър, ала Уолфгар категорично отказа.

— На запад, тогава — рече лусканецът. — Югозападно от хъндълстоунския проход има малко селце, скрито между склоновете на планината и морето. Малцина минават оттам, защото на повечето карти го няма, но търговците по тези земи го знаят и понякога се отбиват там на отиване или връщане от Десетте града. Нищо чудно да срещнем и нашия приятел с магическата пръчка.

Уолфгар не можеше да каже, че тази възможност му се нрави особено, но нежеланието му да се върне в Долината на мразовития вятър не им оставяше кой знае какъв избор. Ако поемеха на изток, щяха да навлязат прекалено навътре в опасната планина и да се озоват в земи, обитавани единствено от гоблини, великани и други отвратителни чудовища, от които не можеха да припечелят нищо. Това означаваше, че могат да отидат или на юг, или на запад, а като се имаше предвид колко „топли“ бяха отношенията между тях и лусканските власти, решението се налагаше от само себе си.

Планът започваше да им се струва все по-добър, докато наблюдаваха пищно украсената карета, трополяща по самотния път.

— Може да е магьосник — предположи Уолфгар, припомняйки си болезнените мълнии, които го бяха поразили само преди два дни.

— Не съм чувал из тези земи да има добри магьосници — отвърна Морик.

— Не си живял из тези земи кой знае колко дълго — възрази варваринът. — Кой друг би посмял да пътува сам в такава карета?

— А защо да не посмее? Местността на юг от планината е спокойна, а и по пътищата има охранявани укрепления — при тези думи Разбойника махна към кулата в далечината. — Хората тук не са затворени по къщите си от страх да не бъдат нападнати от гоблини.

Уолфгар кимна, но продължи да смята, че всичко изглежда прекалено лесна. Ако не друго, поне кочияшът несъмнено беше опитен войн, а и вътре сигурно имаше поне няколко души, с магически пръчки и кой знае още какво в ръце. Един поглед към Морик обаче му бе достатъчен, за да разбере, че няма да успее да го разубеди — лусканецът още се измъчваше от загубата в прохода и отчаяно се нуждаеше от успешен удар.

Пътят под тях правеше голям завой около един хребет, но те си избраха по-пряк маршрут, така че да изпреварят каретата и да излязат пред нея там, където стражите от укреплението нямаше да ги виждат. Уолфгар веднага се зае да намери място, където да завърже въжето си. Поколеба се за едно младо дръвче, но се отказа, тъй като не бе уверен, че то ще го издържи.