Мъртви за света

Видях го да се прозява и ми стана ясно, че вече копнее за сън в топло легло. Настаних го в старата ми спалня. На излизане хвърлих тъжен поглед на отворения капак в килера и пожелах на Джейсън лека нощ. Той ме помоли да не гася лампата в коридора и да оставя вратата леко открехната. Едва ли му е било лесно да преглътне гордостта си и да отправи на глас подобна молба, затова се въздържах от коментар и просто изпълних желанието му.

Сам седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай в ръка. Щом влязох, той спря да съзерцава струйката издигаща се нагоре пара, погледна ме и се усмихна.

— Как е той?

Свлякох се на стола до него и въздъхнах.

— По-добре е, отколкото очаквах. Като се има предвид, че през цялото време е лежал в оная студена барака и са го хапали всеки ден.

— Чудно ми е колко дълго е смятал да го държи там Фелтън…

— До следващото пълнолуние, предполагам. За да се убеди в успеха на мероприятието — направо ми призля.

— Дотогава има още две седмици. Проверих в календара ти.

— Добре. Джейсън трябва да възстанови силите си, преди да се изправи пред това ново преживяване. — Затворих очи и стоях така около минута. — Трябва да се обадя в полицията.

— За да им кажеш да спрат издирването?

— Аха.

— Решила ли си какво точно ще им кажеш? Джейсън спомена ли нещо по този въпрос?

— Мога да кажа, че е бил отвлечен от разярен родител на негова бивша приятелка. — Това беше самата истина всъщност.

— Полицаите ще искат да разберат къде точно са го държали, дали е избягал сам или някой го е освободил, как точно се е измъкнал… ще го накарат да им разкаже всичко.

Опитах се да изцедя някаква мисъл от мозъка си, но не успях. Просто седях на стола си, вперила празен поглед в поставката за салфетки, купена от баба ми от ежегодния панаир на занаятите. До нея стояха захарницата и комплектния прибор за сол и пипер, изработен под формата на петел и кокошка. Изпод солницата се подаваше някакво листче.

Чек! За петдесет хиляди долара. Подписан от Ерик Нортман. Господи! Получавах не само пълната сума от споразумението ни, но и най-големия бакшиш в цялата ми кариера!

— О… — изхълцах аз. — Мили боже! — гледах го втренчено в продължение на цяла минута, за да се уверя, че не сънувам. После го плъзнах през масата към Сам.

— Охо! Платил ти е, задето му предложи убежище? — Сам вдигна поглед към мен и аз само кимнах в отговор. — Какво ще правиш с парите?

— Ще ги занеса в банката още утре сутринта.

— Имах предвид в по-дългосрочен план — усмихна се той.

— Просто… ще се отдам на спокойствието. На спокойствието, че ги имам. Ще знам, че… — и тогава, за мой ужас, отново се разплаках. По дяволите! — … че не е нужно да се тревожа непрекъснато.

— Явно не ти е било леко напоследък — каза Сам и поклати глава. — Можеше да… — започна той, но реши да спре дотам.