Паметта на Истанбул

– Убиха го... Това, което аз не можах да направя, го свършил един от афганистанците. Бил загубил тримата си синове и възрастната си майка в една от американските бомбардировки... Три дни след това американците открили пещерата, в която се укриваха муджахидините, и изгорили с напалм всичко, което имало вътре – хора, животни, предмети, всичко!

С Али всеки ден се сблъсквахме с убийства. Умопомрачително жестоки, немислими. Диви и свирепи, за хиляден път доказващи лудостта на човечеството. В някакъв смисъл живеехме между мъртъвци, но разказаното ни разтърси и двамата. Известно време мълчахме, без да сме в състояние да кажем каквото и да било.

– Много се зарадвах, че се връщам у дома – подхвана отново Йомер. – Но още от първия момент, в който стъпих на турска земя, отново ме обхвана чувството за срам, като някаква прилеп­чива воня в душата ми. Сринах се от огромното си чувство за вина. Нищо не можеше да я премахне – нито ареста ми още на границата, нито разпитите, нито боят, който изядох в полицията, нищо не намали това ми чувство за вина. Чак докато не срещнах Ефсун, чак докато чрез нея не открих тасаввуфа140. Защото Ефсун ми припомни думите на пророка: „По-добре да бъдеш страдащ раб божий, отколкото жесток негов раб“. Защото Ефсун ме накара да разбера, че вярата не е насилие, а е любов. Благодарение на нея разбрах, че ислямът е мир и че да си мюсюлманин, означава да си предан и покорен.

140 Тасаввуфът (или както често е наричан – суфизмът) е духовно учение и практика в исляма. Според мюсюлманите пътят за усъвършенстване на духовния свят на всеки човек е посочен от пророка Мохамед и изразен в един от аятите в Корана. Същевременно тасаввуфът е логически завършек на духовните дирения на мюсюлманина, ирационално знание и път към непрестанното духовно усъвършенстване, безкористното и предано служене на Бога. Пътят на духовната практика също така не позволява на религията да се превърне в нещо закостеняло, в механично изпълнение на обреди и обичаи. – Б. пр.