Царицата на Палмира [Златните вериги]

В този момент Нурбел разбра.

В отблясъка на факлата той улови погледа на Зиновия, видя го как се изостря. Поглед на ловец, онзи, който преценява траекторията и разстоянието до дивеча.

Но августът се пошегува с един от военачалниците с буйна момичешка коса – руса и къдрава. Изсмя се силно и изчезна в палатката си.

* * *

Призори на следващия ден, когато Зиновия се появи отново на зида все така с броня и с големия си лък в ръка, Нурбел заповяда на своите воини да се скрият под оградите и да не се показват повече пред врага.

А римляните я дебнеха, мислейки вече, че ограниченията, наложени от обсадата, й бяха размътили разсъдъка. И че палмирските воини я изоставяха. И се окуражиха, виждайки я така, сама, напусната от всички. Подигравките и смеховете се засилиха. Римляните започнаха да се приближават малко по малко до крепостната стена, забравили за стрелците, които вече не виждаха.

Когато слънцето премина зенита си, най-после стана онова, което очакваше Зиновия.

Аврелиан се появи отново, този път на кон, заобиколен от своята свита присмиващи се и нехайни военачалници. Кожената туника, единственото му облекло, оставяше голи ръцете и горната част на гърдите му.

Насърчаван от крясъците на легионите си, той се осмели да мине за първи път в галоп близо до зидовете. Смехът откри белите му зъби. Той вдигна юмрук към Зиновия. Хората видяха как тя спира, докато Август изваждаше прочутата си широка сабя от ножницата й. Той я насочи към Зиновия, избухна отново в смях и пусна коня си в галоп, сякаш щеше да скочи над крепостната стена на града.

В синьото небе проблесна червена мълния. С едно и също движение Зиновия вдигна лъка си, опъна го до скъсване и пусна стрелата си.

Никой не успя да види перата, преди да чуе вика на Аврелиан. Стрелата беше преминала през лявото му рамо и го беше ранила сериозно.

Той се прекатури от коня си.

Нурбел изкрещя.

Хилядите палмирски стрелци скочиха на зида, викайки името на Зиновия и Алат. Освободиха стрелите си и накараха въздуха да почернее в мига, когато римляните се хвърлиха, за да прикрият своя Август с щитове, като оставиха, за да го спасят от смъртта, двеста или триста трупа.

* * *

— Заспа ли най-после? – попита Лонгин.

Нурбел кимна с глава, без да престава да наблюдава суматохата около императорската палатка. Здрачът преминаваше в мрак. Римляните палеха факлите си и движението на пламъците беше свидетелство за паниката им.

— Очарователна гледка – развесели се Лонгин.

Тъй като Нурбел все така не отговаряше, той настоя:

— Спомняш ли си онази отвратителна одрана кожа, онази старческа кожа, която ти искаше василевсата да подари на Аврелиан?

Нурбел обърна смаяно лице към гърка.

— Разбира се, че си спомням.

— Аз задоволих желанието ти, господарю Нурбел. Направих така, че балонът на Валериан Август да стигне до Аврелиан.

— Ти си го… Рогатия да те вземе! Какви ги разправяш?