Царицата на Палмира [Златните вериги]

През подземните проходи на стария дворец, които излизаха в коритото на Уади Кубур, той пусна свои шпиони.

Половината не се върнаха, или защото бяха избягали, или защото римляните ги бяха разкрили.

Обаче, когато горещината най-после се отдръпна, един от тях се прибра с лоша новина. Аврелиан Август беше купил воините Метув на много висока цена. Те нямаше да атакуват конвоите с продоволствие, идващи от Емеса. Вече не бяха в палмирските околности, а на път към бреговете на Ефрат.

Обхванат от гняв, който трая цял ден, Нурбел нарича воините Метув с всички мръсни думи, които беше научил през дългия си живот. Предателството на воините от пустинята, които открай време, така да се каже откак се беше родила Зиновия, я бяха подкрепяли, беше тежък удар. Обсадата вече можеше да продължи толкова дълго, колкото поискаше августът.

— Това не е най-лошото – проскърца през зъби той пред Зиновия и Лонгин.

— А! И кое е най-лошото? – измърмори гъркът, повдигайки вежди.

— Лошото въздействие, което ще окаже тази новина върху града. Ако воините метув са се оставили да бъдат купени от римлянина, това означава, че те вече не се страхуват от нас.

Той се беше въздържал да каже, че те вече не се страхуват от Зиновия. Или от Алат. Обаче Лонгин, това можеше да му се признае, умееше да разбира от половин дума.

Зиновия изобщо не показа, че е ядосана. Или огорчена. От няколко дни, помисли си Нурбел, тя проявяваше прекалено голямо спокойствие. По-малко се показваше на наблюдателната кула или по крепостните стени. Понякога не произнасяше и десет думи за цял ден.

Горещината, както и търпението й на воин и отговорността й на василевса можеха да обяснят донякъде поведението й. Може би си мислеше, че трябва да запази прозорливостта и силите си по-дълго от останалите. По-дълго от римския император там долу, в палатката му, за когото до втръсване й бяха повтаряли колко велик воин е.

Между тях двамата, дори ако не кръстосваха саби, дори ако ударите бяха напълно професионални, направени и получени посредством други, не техните собствени тела, битката беше на живот и смърт. Зиновия вече го знаеше.

Обаче Нурбел се страхуваше, че спокойствието на Зиновия не се дължеше на неизбежното напрежение, което изискваше тази битка, а на нещо съвсем друго.

Когато наблюдаваше крадешком своята царица, той не харесваше онова, което виждаше. Тя се променяше.

Поражението при Емеса беше разклатило увереността й. Сянката, която се криеше в погледа й, сякаш се увеличаваше, разяждаше колкото силите, толкова и волята й.

Всъщност тя изглеждаше, сякаш наистина вече няма желание да се бие.

Както можеше да се очаква, след като тормозът на воините Метув престана, римляните придобиха ново самочувствие и увереност.

Виждаха ги да се отдават на всевъзможни дейности: възстановяваха съборените складове, за да подредят там собствените си излишъци, строяха други с отсечени палми, дълбаеха доста дълбоки дупки на края на палмовата плантация, за да се къпят там под погледите на палмирци!