Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
Ричър върна лентата към предишното си идване в квартала. Когато издирваха Мария Шевик с очуканата тойота на Аби. Потъналата в тъмнина заложна къща на тясната уличка срещу диспечерската служба на таксиметровата компания и фирмата за предоставяне на съдебни гаранции. Мария току-що бе излязла от заложната къща, Аби бе спряла колата, а Арън бе свалил прозореца и извикал името ѝ.
— Спомням си, че беше по средата между двете преки — каза Ричър.
— Но тъй като вратите са дванайсет, няма средна — отбеляза Аби. — Дванайсет означава шест врати отляво, шест врати отдясно и нито една по средата.
— Защото числото е четно. Затова ще вземем средните две. Последната от първите шест и първата от следващите шест.
— Май не беше точно по средата — каза Аби.
— Но дали беше преди или след нея?
— Може би след. Може би на две трети. Спомням си, че видях Мария Шевик и спрях. Като че ли бяхме подминали средата.
— Добре — отвърна Ричър. — Ще започнем с номера седем, осем и девет.
Сградите бяха долепени една до друга, а задните им фасади бяха еднакви — високи и тесни, иззидани от потъмнели стогодишни тухли, с решетки на прозорците и снопове увиснали кабели и жици. Задните врати също бяха еднакви. Масивни стогодишни врати, които се отварят навътре. До една бяха дървени, но по някое време — вероятно преди петдесетина години — някой бе завинтил листове ламарина върху долната им половина. Може би като част от усилията на нов собственик да реновира сградите. Металните листове носеха следите от половинвековна употреба, от товарене и разтоварване, ритане и блъскане, влизане и излизане с товарни колички.
Ричър ги огледа внимателно. Номер седем и девет изглеждаха по-очукани от номер осем. Много по-очукани. Номер осем бе в чудесно състояние като за петдесет години.
— Мисля, че е тази — каза Ричър. — Никой не влиза и излиза от заложна къща с товарна количка. Случва се твърде рядко. Например ако някой като Бартън донесе огромна тонколона. Всички останали стоки тук се побират в ръка или джоб.
Вратата бе заключена отвътре. Не беше противопожарен изход. Защото помещението не бе бар или ресторант. То следваше различни разпоредби. Дървото на вратата изглеждаше солидно. Рамката — не чак толкова. Като че ли бе направена от по-мека дървесина, която въпреки многобройните слоеве боя бе започнала да гние.
— Какво би направила морската пехота? — попита Ричър.
— Базука — отвърна Хоган. — Най-добрият начин да проникнеш в сграда. Натискаш спусъка и влизаш през обвита в дим дупка в стената.
— Ако нямаш базука?
— Явно ще се наложим да разбием вратата. Най-добре да го направим от първия път. Наблизо сигурно има една дузина бандити, които ще се притекат на помощ. Не бива да им предоставяме тази възможност.
— В морската пехота учиха ли ви как се разбиват врати?
— Не, даваха ни базуки.
— Силата е равна на произведението от масата и ускорението. Трябва да се засилиш и да забиеш крак във вратата.
— Аз ли?
— Точно под дръжката.
— Мислех, че трябва да се целя над нея.
— Възможно най-близо до ключалката. Където е езичето. Тъкмо там рамката е най-слаба. Нали са я издълбали, за да направят място за езичето. Това е целта ти. Винаги рамката поддава. Никога вратата.
— Сега ли?
— Ще бъдем точно зад теб.
Хоган отстъпи назад, перпендикулярно на вратата, на три-четири метра от нея, залюля се леко напред-назад, а после се втурна напред с онази решимост, която Ричър бе виждал по телевизията у състезателите на висок скок, устремили се към нов рекорд. Хоган бе по-млад, освен това бе музикант, следователно притежаваше енергията и ритъма, необходими за целта. За това Ричър възложи тази задача именно на него. Оказа се, че е постъпил правилно. Хоган връхлетя, подскочи, завъртя се във въздуха, вдигна крак в последния момент и стовари пета под дръжката на бравата. Приличаше на вбесен готвач, току-що стъпкал хлебарка — силно, рязко и точно навреме. Вратата отлетя назад, Хоган влетя през прага и се препъна вътре, но размаха ръце, за да запази равновесие. Ричър го последва, а миг по-късно и Аби се озова в тъмния коридор. Тримата продължиха към стъклената врата с надпис Служебен вход от другата страна.
Нямаха причина да спират. Нямаха и възможност. Хоган влетя през стъклената врата, последван от Ричър, който пък бе последван от Аби. Озоваха се в салона на заложната къща, точно зад щанда, непосредствено зад касовия апарат. Завариха дребен човечец с лице на невестулка да се обръща изумено към тях. Хоган наведе рамо и го удари в гърдите. Дребосъкът се блъсна в щанда и отскочи назад, право в ръцете на Ричър, който го хвана, завъртя и опря пистолет в слепоочието му. Не беше сигурен кой от двата хеклера държи. Беше го избрал на сляпо. Но нямаше значение. Защото знаеше, че и двата работят.