Тихият палач [bg]

„И щях да открия, че всичко е по моя вина.“

Не, по дяволите, не е така. И когато разровя гнева, ще намеря още гняв. А още по-отдолу — бяс. А под него — черна бездна, в която никога не бях влизала. Това е дупката в душата ми, която щеше да ме принуди да направя нещо, което не биваше.

— Колкото по-малко говориш с ръководителите въздушно движение, толкова по-добре — каза Луси, сякаш не бях летяла с нея стотици пъти и съм пълна невежа.

— Прието — отвърнах вежливо, забила поглед напред.

Не спирах да преглеждам за други летателни машини и да мисля за него. Представях си го като мъж, но не знаех кой е или какво е. А от тази сутрин пресата вече наричаше убиеца „Медноглавата змия“. Марино подшушнал името на някакъв репортер и то бързо се разпространило, както става с прякорите в големите престъпления, които са обречени никога да не бъдат разкрити. Или пък това да стане много по-късно. „Бостънския удушвач, Чудовището от Флоренция, Зодиак, Драскача, Библейския Джон.“

Проверих за всеки случай интеркома, за да съм сигурна, че Марино не чува и дума от това, което с Луси си говорим. Той умираше да ни подслушва, когато водим лични разговори.

„Ти си лоша майка.“

Медноглавата змия сякаш вече се бе настанила в подсъзнанието ми и съскаше грозно. Зъбите й бяха пълни с отрова от скрити рани.

— Отпусни се, лельо Кей. — Мощният хеликоптер на Луси беше стабилен като скала. Намираше се над централната жълта линия, която тя следваше с прецизността на гимнастичка върху греда. — Погрижи се за това пред теб и не мисли прекалено много.

— Ние не знаем какво е пред нас. Или зад нас. Или до нас.

— Ето пак започна.

— Добре съм.

Но не бях. Бях толкова напрегната, че щях да се пръсна, и тя разбираше причината, само че не можеше да се идентифицира с нея, поне не напълно. Луси не приемаше опасностите като другите хора. Тя не можеше да проумее, че колкото й обучена, дръзка и богата да беше, един ден щеше да умре. Че всички умират. Това ми осигуряваше работа като експерт по криминология и главен съдебен лекар, но също така бе и моето бреме. Много отдавна бях загубила блаженството на самозаблудата. Не бях сигурна, че някога изобщо съм го имала.

Знаех прекалено добре, че това, което ни отделя от нищото, е едно дръпване на спусъка. Прострелване с меден куршум, дошъл отникъде. В един миг си мислиш нещо, в следващия те няма. Ние бяхме в полезрението на убиеца. Той ни наблюдаваше. Можеше точно сега да е с маскировъчен костюм, да се прави на храст или да се е скрил в короната на дърветата. Не спирах да оглеждам гъстата гора край пистите и тревистите участъци край нея.