Проклятието на инките [bg]

Яките кедрови врати се пазеха от двама въоръже­ни войници. Щом видяха тъмносинята куртка и злат­ните копчета, стражите незабавно отвориха и пус­наха капитана да влезе вътре, без да забавя крачка. Гонсалес свали широкополата си шапка и я подаде на войника, който стоеше от другата страна, изтръс­ка дъждовните капки от куртката си и нагласи ман­шетите и панталоните си. Накрая прокара пръсти през косата си, за да я нагласи в някакво подобие на прическа.

В голямата зала не се чуваше нито звук.

Гонсалес тръгна направо към мраморния съд със светена вода, топна показалец в бистрата течност и се прекръсти, като се молеше наум семейството му да е в безопасност.

Заобиколи изваяния съд и краката му изведнъж омекнаха, докато влизаше в огромната зала на църк­вата. Почти всяка пейка бе заета от войници в уни­форми. За първи път през живота си Гонсалес не ос­тана поразен от великолепието на храма с неговите позлатени стени и огромен купол. Погледът му не потърси религиозните фрески или безбройните ар­тефакти, красящи стените и внушителната скиния. Оглеждаше се единствено за епископ Франсиско.

Чувстваше се беззащитен, докато вървеше на­пред - много добре знаеше, че хората му ще очакват от него да седне на първия ред до лейтенант Капос. Погледна часовника си, отиде до предната пейка и зае мястото си в последния момент. Отвън камбани­те на катедралата удариха веднъж, отбелязвайки зло­вещо отминалия час.

Не се чуваше нито звук и никой не помръдваше, за разлика от неделните литургии, когато в църква­та имаше и много деца. Накрая откъм преддверието започнаха да отекват самотни стъпки, които прибли­жаваха. Гонсалес много добре знаеше чии са. Пое дълбоко дъх и го задържа. Искаше да изглежда силен за момента, когато погледът на епископа неминуемо щеше да спре върху него.

Франсиско Санто Доминго, трийсет и третият епископ на Куско, се появи от сенките във велико­лепните си папски роби. Ръцете му бяха зад гърба, а раменете му бяха свити, сякаш носеше върху себе си бремето на целия свят. Колкото и да бе изненад­ващо, той не погледна към събралите се войници - вървеше, сякаш беше съвсем сам, погледът му не се откъсваше от пода на няколко крачки пред него. Гонсалес използва момента отново да си поеме тре­перливо дъх.

Епископът бе измършавял и блед като алабастър, сякаш нещо бе изсмукало живота от вените му, ос­тавяйки след себе си само кожа и кости. Никой от присъстващите в църквата не го беше виждал в тол­кова лошо състояние. Устните му бяха сухи и на­пукани, имаше черни кръгове около очите, сякаш е бил изритан в лицето от муле. Когато го погледна, Гонсалес остана шокиран, че може да се страхува от човек, който изглежда толкова стар, болен и жалък. Единствено ярките му свещенически роби и алената барета му придаваха някакъв вид.