Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
Когато приближиха върха, Гарион почувства особена топлина в цялото си тяло. Като че ли някаква безкрайна песен го привличаше напред. Белегът върху дланта на дясната му ръка започна да го изгаря с топлината си.
В първата стая на последното ниво имаше олтар от черен камък. От стената над него, потънал в зли мисли, се взираше стоманеният образ на Торак. Дълъг крив нож, покрит със засъхнала кръв, лежеше на олтара, кървави петна бяха попили дълбоко в порите на скалата. Сега Белгарат се движеше бързо, лицето му беше напрегнато, стъпките му бяха придобили котешка гъвкавост. Вълшебникът погледна през една открехната врата зад олтара, поклати глава и отиде до съседната врата. Докосна я леко, после кимна доволно и се засмя.
— Тука е! Колко дълго чаках този миг!
— Не се бави, татко — нетърпеливо каза лепя Поул. Очите й светеха със стоманен блясък, белият кичур над челото й искреше като скреж.
— Не искам да се намесваш, когато влезем, Поул — напомни й той. — И ти също, Гарион. Това е двубой между Ктучик и мен.
— Добре, татко — отвърна леля Поул.
Белгарат отвори вратата и влязоха. Стаята беше обикновена, почти празна. Върху каменния под нямаше килими, кръглите прозорци, обърнати към тъмнината, не бяха покрити със завеси. Прости свещи горяха върху свещници, закрепени по стените, а в средата имаше най-обикновена маса, наведен напред, с гръб към вратата, до масата седеше мъж в черна одежда с качулка и се взираше в желязно ковчеже. Гарион почувства как цялото му тяло започна да пулсира в отговор на онова, което се намираше в ковчежето, и песента, която звучеше в ума му, го изпълни изцяло.
Малко момче с тъмноруса коса стоеше до масата и също се взираше в ковчежето. Беше със зацапана ленена риза и мръсни обувки. От него се излъчваше сладостна невинност, която вълнуваше сърцето. Очите му бяха сини, големи, доверчиви — то беше най-красивото дете, което Гарион беше виждал.
— Какво те задържа толкова много, Белгарат? — Попита мъжът край масата, без дори да си даде труд да се обръща. Гласът му прозвуча сухо. Той затвори ковчежето с тихо изщракване. — Вече почти бях започнал да се тревожа за теб.
— Забавиха ме няколко незначителни неща, Ктучик — отговори Белгарат. — Надявам се, че не съм те накарал да ме чакаш прекалено дълго.
— Не си. Имах друга работа. Влезте. Влизайте всички.
Ктучик се обърна да ги погледне. Косата и брадата му бяха много дълги, жълтеникавобели. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, хлътналите му очи проблясваха. Лицето му бе изпълнено с древна, дълбока злоба. Жестокостта и високомерието бяха заличили всяка следа от почтеност и човечност, ужасяващият егоизъм го беше изкривил във вечна подигравателно-презрителна гримаса. Очите му се преместиха към леля Поул.
— О, Поулгара! — Той се поклони подигравателно. — Както винаги прекрасна. Значи най-после дойде, за да се подчиниш на волята на моя господар? — Похотливата му усмивка беше противна…
— Не, Ктучик — отговори студено тя. — Дойдох, за да видя как ще възтържествува справедливостта.
— Справедливост ли? — изсмя се презрително той. — Такова нещо не съществува, Поулгара. Силните правят каквото искат, слабите се подчиняват. Моят господар ме научи на това.
— А осакатеното му лице не те ли научи на нещо друго?
Лицето на първожреца потъмня за миг, ала той овладя моментното си раздразнение.
— Би трябвало да ви предложа да поседнете и храна и напитки да се освежите — продължи той със същия сух глас. — Ала се страхувам, че няма да останете толкова дълго. — Очите му огледаха всички от групата, спирайки се внимателно на всеки един. — Струва ми се, че компанията ти е понамаляла, Белгарат — отбеляза Ктучик. — Да не си изгубил някой по пътя?
— Всички са добре, Ктучик — увери го Белгарат. — Убеден съм, че ще ти бъдат благодарни за загрижеността.
— Всичките ли? — провлечено изрече Ктучик. — Виждам Ловкия крадец и Човека с двата живота, виждам и Слепеца, ала останалите ги няма. Къде е Ужасната мечка, къде е Рицаря закрилник? Ами Повелителя на конете и Стрелеца къде са? Ами дамите? Къде са те — Кралицата на света и Майката на Загиналия народ?
— Всички са добре, Ктучик — отговори Белгарат. — Всички са добре.
— Невероятно. Бях сигурен, че си изгубил поне един или двама. Възхищавам се на предаността ти към делото, старче — да запазиш непокътнато през всичките тези хилядолетия едно пророчество, което щеше да се сгромоляса с гръм и трясък, ако един-единствен предшественик бе умрял в подходящия момент. — За миг очите му станаха унесени. — А — каза той, — разбирам. Оставил си ги долу да пазят. Не беше необходимо, Белгарат. Заповядал съм да не ни безпокоят.