Милост
- Автор: Дивер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милост». Краткое содержание книги:
Майкъл е избягал затворник, осъден за убийство след показанията на Лиз Ачисън.
Четирима разгневени мъже са по петите му.
Най-яростни в преследването са психотерапевтът на Хрубек, изплашен, че тайните му ще излязат наяве, и съпругът на Лиз, който иска да убие престъпника, преди той да открие жена му.
Ала Майкъл познава Лиз по-добре от самата нея и съзнанието му е обсебено от чудовищна тайна, която ще съсипе живота на много хора…
В една безсънна, напрегната, ужасяваща нощ някой трябва да залови злодея…
С МИЛОСТ Джефри Дивър отново ни изненадва с уникалния си талант да създаде оригинален сюжет, психологически детайл при изграждане на образите и безпощадно напрежение.
— Нали ти казах — тросна се той. — Не мога да ти кажа!
Тя отпусна ръце в скута си.
Майкъл започна да рови в раницата си.
— Съжалявам, много съжалявам — рече на жената.
След това обаче повтори тези думи с такава дълбока тъга, че стана ясно, че не се извинява просто за държанието си, а за нещо друго — за нещо, което възнамеряваше да направи, нещо, по-сериозно от лошите маниери. Той седна до нея, притисна бедрото си силно в нейното, постави в скута й бял череп от дребно животно и без да обръща внимание на писъка й, започна да гали косата й.
Под невероятно бързите облаци и бурното небе като специални ефекти от научнофантастичен филм Порша л’Оберже вдъхна миризмата на гнили листа и застояла вода от езерото. На няколко стъпки от нея сестра й вдигна лопатата и тръсна нова купчинка чакъл под предните гуми на заседналата кола.
Младата жена сви пръсти. Боляха я и тя предположи, че от мокрите ръкавици вече са й излезли мехури. Мускулите й сякаш горяха. Главата я болеше от силния дъжд.
Тревожеше я обаче и още нещо, една неясна мисъл — нещо, което нямаше нищо общо с бурята. Отначало тя се почуди дали не е свързано с беглеца. Обаче не можеше да допусне, че човек като Хрубек може да стигне от психиатричната болница чак до Риджтън, още по-малко в такава нощ.
Не, измъчваше я някакъв неясен спомен. Беше свързан като че ли с тази част на двора. Тя си представяше… какво? Растения? Дали тук бе имало някаква градина? А, да. Точно тук беше. Старата зеленчукова градина.
И тогава тя си спомни Том Уилър.
На колко години бяха тогава? На дванайсет или тринайсет. Един есенен следобед — може би през ноември като сега — хилавото червенокосо момче се беше появило в двора. Порша бе излязла и двамата бяха седнали на стълбите пред задния вход. Тя успяваше едновременно да говори с него и да се прави, че не му обръща внимание. Накрая той предложи да отидат в гората.
— Защо? — попита тя.
— Не знам — отвърна момчето. — Ей така. Да се поразходим.
Той кимна смутено към гората. Тя му каза, че не иска, но в следващия момент се вмъкна в къщата и се върна с едно одеяло.
Той тръгна към гората.
— Не — спря го Порша. — Оттук.
И го поведе през зеленчуковата градина. Там разпъна одеялото на такова място, че да се вижда от къщата, свали обувките си и се излегна. Ама някой можело да ги види, възрази той. Някой можеше да ги гледа дори в момента! Тя отпусна ръка върху гърдите си и той престана да се притеснява от любопитни зрители. Порша се изтегна по гръб сред нападнатите от голи охлюви тикви. Томи се настани до нея и покри горещите й устни със своите; наложи й се дълго време да диша през носа. Сега си спомни същата миризма на влага и на късна есен. Лениви мухи кацаха по тях и ги хапеха. Накрая тя позволи на бледата му, покрита с лунички ръка да проникне под бариерата на ластика. Той погледна къщата, сетне бръкна с треперещ пръст между краката й. Тя изпита остра болка и по бедрото й (както и от предната страна на неговите панталони) се появи мокро петно.
Останаха легнали непохватно няколко минути, сетне той изведнъж прошепна:
— Там май има някой.
Каза го обаче явно само за да се измъкне, скочи и бързо изчезна. Порша остана загледана в бързо преминаващите облаци в небето и се замисли за тайнствата на телата. Дълго време се опитваше да си внуши, че трябва да се чувства зле за това, че е избягал.
Сега си даде сметка, че тревогата й не е породена от този спомен за Томи Уилър. Причината бе „Индиан Лийп“.
Нямаше намерение да ходи на пикника със сестра си и зет си. Не обичаше излетите, нито природните забележителности — особено онзи парк, където учителките й я бяха водили насила на скучни уроци на открито, а по-късно неведнъж бе наблюдавала върховете на дърветата легнала под някое гадже или приятел на гадже, или дори непознат.
Не, бе взела това решение съвсем случайно. Тихата лудост на самотния живот в Манхатън й беше дотегнала: Сандвичите с пуешко и зелева салата за вечеря. Видеокасетите под наем. Измъчените предложения по барове и на частни събирания, поднесени така, сякаш мъжете не знаеха, че е чувала тези думи хиляди пъти. Безсмислените разговори със стройни дългокоси приятелки, които са готови да те зарежат в момента, в който застанеш на пътя им към по-добра кариера или някой лесен мъж.
И така, на първи май тя неохотно взе соленки, пушена сьомга, топено сирене, списания, бикини и плажен чадър и тръгна. Издържа общуването с нелюбезния чиновник във фирмата за коли под наем, издържа натовареното движение, издържа компанията на бедната срамежлива Клер. Подложи се на стреса от пътуването в провинцията. Все пак имаше едно нещо в пътуването, което не се налагаше да изтърпява. Робърт Джилеспи, поне така й се стори в началото, не беше нищо особено. Докато се возеше на задната седалка в джипа му на път за „Индиан Лийп“, тя прецени качествата му и сметна повечето от тях за отблъскващи: не особено привлекателен, доста пълен, прекалено изтупан, прекалено надут, прекалено бъбрив, женен за една кръгла нула.