Бар „Последен шанс“
- Автор: Кийс Мариан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бар „Последен шанс“». Краткое содержание книги:
Сега, вече прехвърлили трийсетте, живеят в Лондон, все така близки са, но само Финтан, единственият мъж в групата е намерил истинската любов. Тара е на диета, почти откакто се помни, и е заклещена в противна връзка с противния Томас. Тя все още вярва, че когато си на тридесет и една и вече си в бар „Последен шанс“, е по-добре да имаш мъж, който си държи дребните в старо дамско портмоне, отколкото да си сама.
А Кетрин не е съгласна. В живота й цари спокойствие и единствената й връзка, която иска, е тази с дистанционното на телевизора.
Но когато не искаш промяна, животът променя нещата вместо теб…
От Джо.
Глава 52
Джо каза на Кетрин, че ще си помисли за поканата й. Той бе човек, който държеше на думата си, и наистина си помисли.
След като Кетрин го отхвърли с намеците си за сексуален тормоз, той потисна чувствата си към нея, тъй като бе реалност. Но не ги заля с киселината на огорчението, за да корозират в нещо грозно и изопачено. Макар и избледнели, чувствата му бяха напълно запазени и готови да се възродят отново.
Не само искаше да излезе с Кетрин, но и да я заведе на много специално място.
Вълшебно място. Незабравимо. За дай покаже колко държи на нея. Но къде? Страхотна вечеря? Полет с балон? Уикенд в романтичен хотел? В Рейкявик? В Барселона?
Нужно му бе най-доброто.
През целия уикенд напрягаше мозъка си, но не измисли нищо. В понеделник и вторник също не му дойде вдъхновение.
Внезапно в сряда се сети. Всичко му се изясни за миг. Вече знаеше как трябва да действа с жена от калибъра на Кетрин.
Но как да го постигне? Щеше ли да успее за следващата събота? Подобно нещо отнемаше месеци, дори членовете чакаха поне осем седмици. Осъзна, че има нужда от помощта на приятеля си Роб. Нямаше да се справи сам. Вечерта се отби в апартамента му, защото подобна важна задача изискваше лично посещение.
— Срещнах едно момиче — започна Джо.
— Знам.
— Не, друго.
— По дяволите!
— Казва се Кетрин и много държа на нея.
— Браво на теб!
— Трябва да направиш върховна саможертва.
Роб го изгледа несигурно.
— Какво имаш предвид?
— Събота…
— Събота!
Невъзможно бе Джо да се надява…
— Събота — повтори Джо решително.
— Не, приятелю — изхленчи Роб. — Няма начин. Не ме моли да го правя. Не искам да те обидя, като ти откажа.
— И аз не искам да ти забия кроше в носа.
— Така значи, а?
— Отчаян съм.
— Приятели сме от доста време. Не вярвах, че можеш да постъпиш така с мен.
— Съжалявам, но нямам избор.
— Коя е тази жена? Памела Андерсън ли?
— По-готина. Е, какво ще кажеш? Да? Или да?
— Не можеш ли да я заведеш някъде другаде?
— Не. Само най-доброто за Кетрин. Хайде, Роб! Ще ти се реванширам. Ще ти платя колкото поискаш.
— Парите не вършат работа. Обиден съм.
— Ще чуя ли „да“?
— Ще си помисля.
— Не! Трябва да знам веднага.
Роб го изгледа изненадано.
— Май много си хлътнал.
— Така е.
— Е, аз също.
— Добре. Моля те, направи го. Двеста лири?
Роб въздъхна. Нямаше начин да излезе на глава с него.
— Е, добре. Двеста и петдесет и въпросът ти се урежда.
В четвъртък следобед служебният телефон на Тара звънна. Обади се Кетрин, звучеше потисната.
— Какво става? — попита Тара, уплашена да не би да има лоши новини за Финтан.
— Получих имейл от Джо.
— И?
— Покани ме да излезем в събота.
Тара едва не получи инфаркт.
— Не мога да повярвам! Нали каза, че уж бил ужасен и те пренебрегвал цяла седмица. А сега ми съобщаваш, че ще излизате в събота вечер! Браво на теб!
— Не в събота вечер. В събота.
— До Париж ли ще ходите?
Смехът на Кетрин прозвуча горчиво.
— Не.
— Обяд в прочут ресторант?
— Не.
— Какво тогава? Не и в шибаната зоологическа, нали? Не и през ноември.
— Не. Ами… — Кетрин заекна от срам.
— Къде? Какво?
— Той ще…ще…
— Какво ще?
— Ще ме води на футболен мач — най-после изтърси Кетрин, почервеняла от унижение.
— Футболът е последният писък на модата — предпазливо каза Тара.
— Не е нужно да лицемерничиш.
— Кой ще играе?
Много зависеше от това. Дали Кетрин щеше да прекара събота следобед на някоя кална поляна в предградията, където играят два смотани отбора? Или на голям готин стадион с удобни седалки, хамбургери, програми и сувенири? На мач, където билетите струваха повече, отколкото в театрите в Уест Енд?
— Не знам. „Арсенал“ и още някой.
— „Арсенал“!
— Знам. Господи, Тара, иска ми се да не се бях забърквала в това. Ще умра от срам. Ама че наглост! Ако не беше Финтан…
— Билетите за „Арсенал“ са по-скъпи от злато!
— Така ли?
Внезапно нещата придобиха различен оттенък.
— Да намериш билет за мач на „Арсенал“ е по-трудно, отколкото аз да вляза в дънки осми размер.
— Откъде знаеш?
— Рави е фен на топчиите.
— На кои?
— Така викат на „Арсенал“! Господи, имаш доста да учиш. Ще трябва да те изпратя на курс при Рави.
Рави направи знак, че ще й пререже гърлото и завъртя уплашено очи. Ужасяваше се от Кетрин. Загадъчната й хубост не му действаше, тръпки го побиваха от нея.
— Откъде знаеш толкова много за футбола? — попита Кетрин.