Лабиринтът на отраженията
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Лабиринтът на отраженията». Краткое содержание книги:
Защото там има истинска свобода.
Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…
Колебае се за миг, после пита:
— Ще се справите ли сами?
— Разбира се.
— Тогава да бягам, а? Обратно към града. Че много се забавих, ще ме накажат.
Точно така, дете е.
— Бягай — казвам аз, като пак ме загризва съвестта. Хардинг в ситен тръс изтичва на пътечката, след което се обръща и крещи:
— Само да се пазите от Конан, че от него всичко може да се очаква!
Вики прошепва в ухото ми:
— Конан, страшилището на хобитите!
— Стига — примолвам се аз. — И без това ме е срам.
Мълчаливо изчакваме няколко минути, сякаш сме се наговорили да поотложим разговора с Неудачника. Първо трябва да изчакаме какви ще са резултатите от лечението.
— Хайде, ставай — командва Вики.
Неудачника неуверено се подпира на болния си крак, изправя се. Прави крачка, втора.
— Боли ли? — питам с любопитството на истински лекар.
Той клати глава.
— Тогава да тръгваме към града.
— А после? — Неудачника хвърля кос поглед на Вики, тя мълчи. Налага се да отговоря аз.
— После все пак ще ти се наложи да направиш избор. Нямаме повече време да си играем на гатанки.
Завръщането в Лориен не може да се нарече триумфално. Охранителите при градските порти ни поглеждат с презрение — излезли сме преди два-три часа и явно не сме настигнали войската. Вярно, че си спестяват ехидните реплики по наш адрес, но аз все пак решавам да им обясня:
— Той ни склони да потренираме — кимвам към Неудачника. — Щото сега нямало голяма полза от нас.
Обяснението не е по-лошо от което и да било друго. Нека да ни смятат за самонадеяни, но овреме разкаяли се новаци.
— Това ли е Лориен? — пита Неудачника, когато се потътряме край белоснежните дървета, оплетени със стълбички като с коледни гирлянди.
— Точно той е. Сега ще излезем на улицата и окончателно ще си уредим сметките.
— Все едно нищо не мога да обясня — казва Неудачника.
— В такъв случай се разделяме. Завинаги се разделяме, приятел — аз не го лъжа, нито го шантажирам. Трябва да се укрия. Да се укривам дълго нейде в затънтените изпаднали градчета, където на компютрите им викат калкулатори. А Вики трябва да възстановява бизнеса си.
Вики ме поглежда накриво, но мълчи. Тя разбира. Тя знаеше, че ще ми се наложи да си тръгна.
Неудачника отмята глава и поглежда пронизаното от короните на мелорните небе.
— Ако искаш — остани тук. Нали не е наложително да плащаш телефонни сметки? — питам аз.
— Не е.
— Не е наложително и да излизаш в реалността, за да похапнеш?
Той мълчи.
— Ще натрупаш хиляда точки, ще станеш много як и уважаван тип — разсъждавам на глас. — Някой ден ще дойда тук, ще почукам и тихичко ще попитам: „Как да намеря мъдрия Ейлиън?“ И може би тогава ще рискуваш да споделиш с мен истината.
— Аз също нямам много време, Леонид.
— Я стига си ме баламосал! Какво са за теб година-две? След стотици години… тишина?
Неудачника се заковава на място. Гледаме се очи в очи.
— Момчета, изведнъж май станах най-неинформирания човек в компанията.
— Ами всичко е просто, Вики. Адски просто. Когато отхвърлиш невъзможното, в истина се превръща невероятното.
Дори Неудачника е в смут.
Все още нещо липсва в дългата верига от условия, които му позволяват да говори.
— Да вървим — моля ги аз. — Не бива да притесняваме горките елфи… ние никога няма да станем част от тяхната приказка.
Изходът от Лориен е пак там, откъдето влязохме. Само че този път портиерът не ни тормози с въпроси.
— Решавай, Неудачник — казвам аз и отварям вратата. — Защото не се шегувам и наистина ми писна от ребуси.
И едва когато се озовавам на улицата, разбирам, че все пак ще се наложи аз да решавам.
Човека Без Лице стои на около пет метра разстояние. Скръстил е ръце на гърдите си, мъглата се пули под пепелявите му коси. Черният плащ се развява над мръсния паваж.
И не е сам.
Трима охранители с автомати стоят зад гърба му. Още двама се реят във въздуха малко по-встрани. Полетът им не е реализиран с толкова ирония, колкото този на Зукините крилати чехли — на гърбовете на охранителите бучат реактивни раници. Увиснали са само на два-три метра височина над земята и сцената ми напомня на някаква древна, още предвиртуална игра…
— Браво, дайвър — произнася Човека Без Лице.
Вики първа се окопитва.
— Твоите гадове ли разбиха заведението ми? — агресивно подзема тя.
Мъглата над яката на черния плащ се разлюлява.
— Провери банковата си сметка, малката. И после решавай дали да се сърдиш.
Поредно бълникане — несъществуващото лице се извръща към мен.
— Складът, където си поприказвахме с теб за първи път, е разположен на Нюкейм стрийт, четирийсет и две. Иди и си вземи обещаното.