Мълчанието на агнетата

Пълната с топла вода грейка бълбукаше на корема му също както стомахчето на Съкровището, когато лягаше там.

Повече не можеше да понася това — онова долу в мазето да държи в плен неговото Съкровище, да го заплашва миличкото. Горкичкото страдаше, той беше сигурен в това. Не беше сигурен обаче дали ще успее да убие онова там, преди то да нарани смъртоносно Съкровището, но беше длъжен да опита. Още сега.

Съблече се и си сложи халата — винаги завършваше прибирането на реколтата гол и окървавен като новороден.

От богатата си аптечка извади мехлема, с който излекува Съкровището, когато го одраска котката. Извади също така лейкопласт, клечки за чистене на уши и специалното приспособление, което ветеринарят му даде да го слага на Съкровището, когато се е наранило, за да не дразни мястото със зъби. Долу в мазето имаше дъсчици, които щяха да послужат за шини на счупеното краче, и обезболяващ крем, ако онова глупаво нещо в кладенеца вземе да се мята по дъното, преди да умре, и одраска Съкровището.

Старателно прицелен изстрел в главата. Ще трябва да жертва косата. Съкровището значеше за него много повече. Косата ще е жертвоприношение за неговото спасяване.

А сега безшумно надолу, към кухнята. Свали си чехлите и заслиза по тъмните стълби към мазето, долепен плътно до стената, където по-малко скърцаха.

Не светна лампата. Най-долу сви надясно към работната стая, пипнешком в познатия мрак, като опипваше с боси крака променящото се ниво на пода.

Ръкавът му закачи клетката и той чу тихото сърдито изписукване на пеперудата. Ето го шкафчето. Намери инфрачервеното фенерче и надяна очилата. Светът лумна в зелено. Постоя за миг в успокоителното бълбукане на контейнерите и топлото съскане на тръбите. Господар на мрака, царица на Тъмнината.

Свободно летящите из стаята пеперуди оставяха флуоресцентни следи в зрението му, облъхнаха лицето му, когато пухените им криле бръсваха мрака.

Провери „Питона“. Беше зареден със специалните 38-калиброви патрони. Те пробиват черепа и се разширяват, с което причиняват незабавна смърт. Ако онова стои право, когато той стреля отгоре право в темето му, такъв куршум с много по-малка вероятност от „Магнума“ би излязъл през долната челюст, за да разкъса гърдите.

Тихо, безшумно запристъпва, с присвити колене, а лакираните пръсти на краката се впиваха в старите дъски. Покритият с пясък под на стаята с кладенеца приглушаваше шума от стъпките. Безшумно, но не прекалено бавно. Не искаше миризмата му да успее да стигне до Съкровището в дъното на ямата.

Горната част на кладенеца светеше в зелено, ясно се различаваха камъните и хоросанът, шарките на дървения капак рязко изпъкнаха.

Вдигна фенерчето и се надвеси. Ето ги. Онова лежеше на една страна като гигантска скарида. Вероятно спеше. Съкровището бе сгушено до тялото му, спящо. Моля те, Господи, само да не е мъртво!

Главата на онова нещо се виждаше добре. Изкушаваше го да стреля във врата — така ще спаси косата. Прекалено рисковано.

Господин Гъм се надвеси над дупката, изпъкналите стъкла на очилата се взряха надолу. „Питонът“ се усещаше така приятно в ръката, тежък, удобен за насочване. Трябваше да го държи в снопа инфрачервени лъчи. Насочи мерника към слепоочието, където косата леко влажнееше. Шум или миризма — така и не разбра — разбудиха Съкровището и то скочи, заджавка, заподскача право нагоре в мрака, а Катрин Бейкър Мартин в миг покри с рогозката себе си и кучето. Сега се виждаха само мърдащи отдолу издутини, той не можеше да разбере кое е Съкровището и кое — онова. Инфрачервената светлина нарушаваше усета му за дълбочина. Не, не можеше да разбере кой кой е.