Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
— Ние бяхме съюзници!
— Бяхме.
— И отново ще бъдем, Ашици. Ти си Древният бог, който стоеше най-близо до моя трон…
— Да, твоя празен трон, да.
— Предстои битка… чуй ме! Можем да изхвърлим всички тези жалки нови богове. Можем да ги удавим в кръв! — Блудния се наведе напред. — Боиш се, че ще сме само ти и аз срещу тях? Уверявам те, стари приятелю, няма да сме сами. — Отпусна се отново в стола и се загледа в огъня. — Твоите смъртни родственици намериха нова сила, направиха нови съюзи.
Ашици изсумтя.
— Готов си да повярваш на мира и справедливостта на Форкрул Ассаил? След всичко, което ти направиха някога?
— Вярвам на необходимостта, която са осъзнали.
— Ерастас, моето време е към края си. — Направи вълнист жест с пръстите си и се усмихна. — Оставям го на Близнаците. Те са най-добрият ми залог.
— Отказвам да приема. Няма да останеш встрани от това, което предстои. Не съм забравил нищо. Помниш ли силата, която владеехме някога?
— Помня — защо мислиш, че съм тук?
— Искам тази сила отново. Ще я имам.
— Защо? — попита тихо Ашици. — Какво търсиш?
— Всичко, което съм изгубил!
— Ех, стари приятелю, значи не помниш всичко.
— Нима?
— Да. Забравил си защо го изгуби преди всичко.
Последва дълго мълчание.
Блудния стана и отиде да си налее вино. Върна се и се загледа отгоре в своя приятел, Древен бог.
— Не дойдох тук само заради теб.
Ашици трепна.
— Възнамерявам също така да събера Клана на Древните — всички, които са оцелели. Аз съм Господарят на Плочите. Не могат да ми откажат.
— Да, това не можем — измърмори Ашици.
— Къде е тя?
— Спи.
Блудния направи гримаса.
— Това го знам, Сек.
— Седни, Ерастас. Засега, моля те. Нека просто да… поседим тук. Да пийнем, в спомен за едно приятелство. И невинност.
— Когато бокалите ни са празни, Ашици.
Той затвори очи и кимна.
— Така да бъде.
— Боли ме, че те виждам така — въздъхна Блудния и седна отново. — Ще те върнем към онова, което беше някога.
— Скъпи Ерастас, не си ли научил? Времето изобщо не се интересува от желанията ни и никой съществувал някога бог не може да е толкова жесток като времето.
Блудния притвори единственото си здраво око.
— Почакай да видиш света, който аз ще направя, Сек. Отново ще стоиш до Празния трон. Отново ще изпитваш удоволствието от слепия шанс, поразяващ един след друг обнадеждените смъртни.
— Помня как негодуваха срещу лошата орис — промърмори Ашици.
— И се стремяха да угодят на съдбата с все повече кръв. Върху олтарите. По бойните полета.
— И в тъмните сделки на душата.
Блудния кимна. Доволен. Облекчен. Да, можеше да изчака този миг, този кратък, целителен миг. Служеше му, и то добре.
Можеше да й даде още няколко мига покой.
— Разкажи ми тогава историята — подхвърли Ашици.
— Коя история?
— Как ти отнеха окото.
Блудния се намръщи и извърна лице, доброто му настроение се изпари.
— Смъртните могат да ядат всичко — сухо отвърна той.
В кулата на Азата, в една зала, която можеше да е цяло едно селение, тя спеше и сънуваше. И тъй като сънищата съществуваха извън времето, вървеше отново през пейзаж, мъртъв отпреди хилядолетия. Но въздухът все така беше стипчив, небето горе — все така чисто в променчивия си блясък като в деня на своето буйно рождение. Зданията от всички страни, рухнали в развалини, оформяха стръмни нащърбени могили. Порои бяха покрили с кал всичко на височината на бедрата й. Тя крачеше, обзета от любопитство и полуневерие.
Само това ли беше останало? Трудно беше да го повярва.
Могилите изглеждаха странно съразмерни — еднакви по големина каменни грамади. Никакви отломки не се бяха изсипали по уличните платна. Донесената от пороите тиня беше загладила всяка повърхност.
— Носталгия — извика нечий глас отгоре.
Тя спря, погледна натам и видя белокожа фигура, кацнала на една от могилите. Дълга златна коса с кичури тъмен пурпур. Двуръчен меч с бяло острие, подпрян на гърдите му, многостенният кристален ефес проблясва на ярката светлина. Много форми приемаше това същество. Някои приятни, други — като тази — като отровна храчка в очите й.
— Твое дело е това, нали?
Едната му ръка погали лъскавото острие на меча и чувственият жест я накара да потръпне.
— Твоята немарливост ме възмущава, Килмандарос.
— Докато ти си направил смъртта така… спретната.
Той сви рамене.
— Кажи ми, ако в своя най-последен ден — ден или нощ, все едно — се озовеш в една стая, на легло дори. Твърде слаба, за да помръднеш, но все още способна да огледаш около себе си — нищо повече. Кажи ми, Килмандарос, няма ли да си доволна от подредеността на всичко, което виждаш? От знанието, че то ще изтрае и след теб, непроменено, подчинено единствено на своето бавно, тъй бавно разпадане?