Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Блудния бе съпричастен на идеята. В края на краищата подобни деликатни заблуди сглобяваха костите на душата. Мина покрай последната скапула и забеляза следите от някакъв съкрушителен, несъмнено осакатяващ сблъсък. Костта приличаше на гигантска счупена чиния.
Изравни се с черепа и видя, че пещерата на по-близката очна кухина е разбита над и зад издължената, пълна с разядени зъби частично натрошена муцуна. Древният бог спря и огледа поражението. Не можеше да си представи що за звяр трябва да е било това. Подозираше, че е бил дете на тези дълбоки течения, плувец през древни векове, напълно несъзнаващ, че времето му е отминало. Зачуди се дали милост е нанесла този смъртоносен удар.
Ах, как не можеше да надвие собствената си природа, нали? В края на краищата повечето му докосвания бяха фатални. Импулсът може да намери много оправдания, а милостта явно е сред тях. Това беше мигновено терзание, каза си той. Допирът на косата й под дланта му… просто неволен изблик на разкаяние. Щеше да мине.
Продължи напред, най-сетне разбрал, че е намерил верния път.
Съществуваха места, които можеше да бъдат намерени само след покана, с капризната щедрост на силите, които са им придали форма, които са ги направили това, което са. Подобни прегради надвиваха алчността и нуждата на повечето търсачи. Но той бе научил тайните пътеки много, много отдавна. Нямаше нужда от покани и никаква сила не можеше да се изпречи на пътя на неговия глад.
Смътният блясък на светлината в кулата стигна до него, преди да е успял да различи нещо друго, и той потръпна, щом видя единственото насмешливо око, зареяно в сумрака. Докато се приближаваше, около него се завихриха бесни течения и заблъскаха тялото му в отчаяното си усилие да го отклонят. Водата надигна тиня, за да го заслепи. Но той прикова поглед в накъсаната светлина и много скоро успя да открои тромавата четвъртита къща, черните криви клони на дърветата в двора, а след това ниската каменна стена.
Пред кулата на Азата бяха натрупани дюни от тиня. Могилите в двора бяха наполовина разядени, корените на нападалите дървета бяха оголени. Щом стъпи на извиващите се като змия плочи на пътеката, Блудния видя костите, пръснати от разбитите гробници. Да, най-сетне бяха избягали от затворите си, но смъртта ги бе изпреварила.
Търпението беше проклятието на дълговечността. Можеше да съблазни в отпусната дрямка дълголетната си жертва, докато самата плът не изтлее и черепът не се откъсне.
Стигна до вратата и я бутна навътре.
Теченията в тесния вход го обляха, топли като сълзи. Щом порталът се затвори зад него, Блудния махна с ръка. След миг вече стоеше върху сух камък. Из въздуха смътно витаеше миризмата на пушек. От коридора струеше треперливата светлина на фенер.
Дрипавата фигура, която изникна пред погледа му, жегна душата му. Мътни като морското дъно спомени се завихриха и го заслепиха за миг. Мършавият Форкрул Ассаил се беше изгърбил в раменете, сякаш всички доказателства за справедливост го бяха огънали и прекършили. Бледото му лице беше на бръчки суха смачкана кожа. Измъчените очи се приковаха за миг в Блудния, след което се извърнаха настрани.
— Чака ни огън и вино, Ерастас. Хайде, знаеш пътя.
Минаха през двукрилата врата на пресечката на коридорите и се озоваха в сухия зной на стаята със запалената камина. Ассаилът махна вяло към бюфета и изкуцука до един от столовете пред огъня. Пренебрегнал — засега — поканата за пиене, Блудния отиде до другия стол и се настани в него.
Седяха един срещу друг и се гледаха.
— Доста си пострадал от последния път, когато те видях, Ерастас — каза ассаилът.
— Смях от Бездната, Сек, виждал ли си се напоследък?
— Забравените никога не бива да се оплакват. — Беше намерил кристален бокал и сега се взираше в треперещите пламъци, уловени в кехлибареното вино. — Когато се гледам, виждам… въглени. Те гаснат, умират. Добре е. — Замълча и отпи.
Блудния се озъби.
— Жалък си. Свърши криенето ти, Ашици.
Секул Лат се усмихна на старото прозвище, но усмивката му беше горчива.
— Нашето време отмина.
— Беше, да. Но сега ще се прероди.
Секул поклати глава.
— Ти беше прав, когато отстъпи първия път…
— Не беше отстъпление! Бях изхвърлен!
— Принуден беше да отстъпиш всичко, което вече не заслужаваше. — Измъчените очи се вдигнаха и уловиха погледа на Блудния. — Защо е това негодувание?