Вълшебницата
- Автор: Скотт Майкл
- Серия: Тайните на безсмъртния Никола Фламел #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Вълшебницата». Краткое содержание книги:
С всеки отминаващ ден силите на Никола го напускат, Пернел продължава да е затворена в Алкатраз, а Скати изчезва вдън земя. Близнаците могат да разчитат единствено на мощта на Кларент, меча близнак на Екскалибур. Но неговата тъмна сила се процежда в душата на онзи, който се осмели да го използва. За да победи Дий, Никола трябва да открие Древен, който да научи Джош и Софи на третата магия — водната. Единственият способен на това е най-старият безсмъртен на земята, цар Гилгамеш, който напълно е загубил разсъдъка си и обитава самото сърце на владенията на Дий — Лондон…
— Нищо чудно, наистина — промърмори Никола. Изчака прашният облак да се слегне, а после се обърна и забърза към плевнята. Надяваше се, че Гилгамеш няма да си спомни всичко — особено частта със затварянето му, — преди да е обучил близнаците на третата стихийна магия. Докато се промушваше през вратата на плевнята, му хрумна една мисъл: като се има предвид откъслечната памет на царя, дали той изобщо щеше да си спомни древната Водна магия?
Глава 54
Джош вървеше предпазливо през плевнята, стиснал в ръце неподвижния и тих Кларент. Дребните кварцови кристалчета по каменното острие бяха мътни и безжизнени. Той се промъкваше на пръсти, поразен от това колко ясно усеща всичко, което го заобикаля. Макар да знаеше, че никога по-рано не е бил тук, и засега бе зърнал само малка част от вътрешността, беше абсолютно сигурен, че би могъл да се движи из това място със затворени очи.
Плевнята бе топла и задушна, въздухът бе натежал от мириса на стара слама и суха трева. Невидими животинки шумоляха в ъглите, гълъби гукаха по мертеците и Джош ясно можеше да чуе жуженето, идещо от едно голямо гнездо на оси високо в ъгъла. Поток от насекоми влизаше и излизаше от гнездото. Тук имаше складирана и изоставена земеделска техника; на Джош му се стори, че различава старомоден плуг и обемистите останки на трактор, чиито грапави гуми бяха изгнили до черни ивици. Всяко парче метал бе покрито с дебел слой кафеникавочервена ръжда. Наоколо бяха разхвърляни дървени сандъци и празни варели, а до едната стена имаше груба работна маса — просто две дъски, поставени върху бетонни блокове. В двата си края дъските бяха огънати и изкривени нагоре. Под масата бе набутана рамата на един черен велосипед, която почти не се виждаше от буйно израслата трева и коприва.
— Това място не е било използвано от години — каза Джош. Стоеше по средата на плевнята и докато говореше, се завъртя в пълен кръг. Заби Кларент в пръстения под между краката си и скръсти ръце. — Безопасно е.
Гилгамеш тръгна да обикаля из постройката, като бавно смъкваше от себе си катовете дрехи и ги пускаше на земята. Под всички палта и кожи носеше останките от нещо, което някога е било официален костюм. Раираното сако бе лекьосано от дълго носене, а панталоните в същия десен бяха с протрити колене и лъскаво седалище. Под сакото царят носеше мърлява риза без яка. Около врата му бяха омотани парцаливите останки от плетен шал.
— Харесвам такива места — обяви той.
— Аз също харесвам стари места — каза Джош, — но какво можеш да му харесваш на това?
Царят разпери широко ръце.
— Какво виждаш?
Джош направи физиономия.
— Боклуци. Ръждясал трактор, счупен плуг, старо колело.
— Аха… аз обаче виждам трактор, който някога е бил използван за оране на тези поля. Виждам плуга, който той някога е теглил. Виждам колело, грижливо прибрано на сигурно място под масата.
Джош бавно се завъртя отново, за да огледа още веднъж предметите.
— Виждам всички тези неща и се чудя за живота на човека, който толкова грижливо е прибрал ценните трактор и плуг в плевнята, за да ги предпази от лошото време, и е сложил колелото си под саморъчно изработена маса.
— Защо се чудиш? — попита Джош. — Какво значение има това?
— Защото някой трябва да помни — сопна се Гилгамеш с внезапно раздразнение. — Някой трябва да помни човека, който е карал това колело и този трактор, човека, който е орал тези поля, който се е родил, живял е и е умрял, който е обичал, смял се е и е плакал, човека, който е треперил в студа и се е потил на слънцето. — Той продължи да обикаля из плевнята, докосвайки всеки предмет, докато дланите му почервеняха от ръжда. — Едва когато никой вече не помни това, човек изчезва истински. Това е истинската смърт.
— Значи теб ще те помнят вечно, Гилгамеш — рече тихо Софи. Тя седеше на един обърнат варел и наблюдаваше внимателно царя. — Епосът за Гилгамеш се печата и до днес.
Царят спря и килна глава на една страна, обмисляйки казаното.
— Предполагам, че е така. — Той се ухили и избърса ръце в панталоните си, оставяйки червени ивици върху мръсния плат.
— Четох го веднъж. Не ми хареса. Само част от него е истина, а са пропуснали най-добрите моменти.
Фламел затвори вратата на плевнята, преграждайки пътя на слънчевата светлина.
— Би могъл да напишеш собствена версия — предложи той. — Разкажи историята си, истинската си история.
Царят се изсмя и гръмкият звук накара гълъбите да излетят от мертеците.
— А кой ще ми повярва, Алхимико? Ако напиша и половината, което знам, ще ме затворят в… — Гласът му заглъхна и очите му помрачняха.
Никола бързо пристъпи напред и направи дълбок старомоден поклон. Знаеше, че трябва да овладее ситуацията, преди Гилгамеш да си е спомнил прекалено много.