Седмият папирус (Том 2)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 2)». Краткое содержание книги:
Едва сега Никълъс остави Роян на земята.
— Обещаваш ли, че ще се държиш като добро момиче? Ние не си играем, грози ни смъртна опасност. Като казвам „смъртна“, имам предвид „смъртна“.
— Знам — примири се тя. — Просто не можех да се разделя с останалото.
— Достатъчно сме говорили, трябва да тръгваме. — Сграбчи я за ръката и хукна към изхода на лабиринта. Още при първите стъпала тя се освободи от пръстите му и затича нагоре, като скоро го остави далеч зад себе си.
Дори и с тежките кутии върху главите си носачите показваха завидна бързина. Никълъс и Роян се оказаха като заклещени между помощниците си, които подобно на тях с тревожно очакване търсеха знаците по стените, които да ги упътят из лабиринта. Най-накрая излязоха на централното стълбище и с облекчение се насочиха към изхода. Сапьора чакаше на площадката пред разрушената галерия и щастливо си отдъхна, когато забеляза приятелите си между останалите.
— Доколкото си спомням, ти казах да бързаш към лодките — скара му се Никълъс.
— Страхувах се да не се окажеш най-големия глупак на земята — оправда се той. — Де да ви знам няма ли да се забавите в гробницата.
— Трогнат съм, Сапьоре — потупа го мечешки по рамото Никълъс и тримата заедно продължиха надолу по рампата, за да излязат на моста над кладенеца. — Къде е Мек? — попита задъхано, докато Уеб пъргаво прескачаше препятствието. — Виждал ли си Тесай?
— Тесай се върна най-после. Случили са й се ужасни неприятности. Като я видях на какво е заприличала… Изглежда, здравата са я били.
— Какво са я правили? — пребледня Никълъс. — Къде е сега?
— Доколкото разбрах, била попаднала в ръцете на Шилеровите горили, които са я смазали от бой. Хората на Мек я отнесоха към манастира. Ще ни чака при лодките.
— Благодаря на Господ, че е още жива — въздъхна с облекчение приятелят му. — Ами Мек?
— Опитва се да спре атаките на Ного. Цяла сутрин из района се стреля с автомати и минохвъргачки. Когато силите му свършат, и той смята да се оттегли към манастира.
Последните метри до изхода на шахтата трябваше да пробягат сред вода до глезените, внимавайки да не се подхлъзнат по коварния под. Най-сетне се измъкнаха под открито небе и прескочиха малкия бент, за да стъпят на сравнително безопасното каменно дъно на пролома. Никълъс вдигна глава към бамбуковата стълба, по която Хансит и останалите пъргаво се катереха, сякаш кутиите за амуниции не им пречеха.
В този миг долови добре познати звуци. Ослуша се за секунда-две, сетне мрачно се обърна към Роян.
— Автоматична стрелба! Мек продължава да се съпротивлява, но противникът е вече съвсем близо.
— Чантата ми! — понечи тя да хукне към сламените колиби. — Трябва да си взема нещата.
— Не мисля, че толкова ще ти трябва пижама! — улови я навреме и я поведе към стълбата. — Единственото, от което всички имаме нужда, е да се измъкнем възможно най-бързо от обкръжението на Ного. Хайде, Роян, да бързаме!
Един по един последните бегълци се уловиха за бамбуковите пръти и когато благополучно се оказаха на върха на скалата, Роян с изненада откри, че въпреки влажната пръст в краката й времето е хубаво и слънцето грее високо в небето. След няколкото дни, прекарани в тъмните и усойни подземия на гробницата тя напълно бе изгубила представа за времето. Обърна лице към слънцето и за момент се порадва на топлещите му лъчи, а Никълъс броеше носачите, разтревожен да не са забравили някого на дъното на пролома.
Даниъл Уеб застана начело на колоната и с бърза крачка пое напред из гората, следван плътно от помощниците си. Никълъс и Роян изчакаха всички да минат пред тях и тръгнаха в края на групата. Гърмежът на оръжията им се струваше толкова близо, че се оглеждаха да не попаднат на някой въоръжен войник по пътя си. Престрелката се водеше на по-малко от километър зад гърбовете им. Колкото повече се стреляше, толкова по-бързо напредваха и носачите, окрилени от страха си. Всички бързаха да излязат на пътеката за манастира, преди авангардът на Ного да е отрязал пътя за отстъпление.
Преди обаче да излязат на самата пътека, се сблъскаха с няколко въоръжени мъже, които носеха ранен на носилка. И те слизаха по посока на манастира. В първия момент Никълъс си каза, че на носилката трябва да е някой от хората на Мек, ударен от неприятелски куршум, но изравнявайки се с партизаните, му трябваха няколко секунди да разпознае обезобразеното лице на Тесай.
— Тесай! — наведе се над нея. — Кой ти е направил това?