Английският убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Английският убиец». Краткое содержание книги:
Пристъпи напред с десния си крак, но поради дълбоките контузии в мускулите на бедрото, той се подгъна. Онези успяха да го хванат, преди отново да се строполи на пода, и по някаква неизвестна причина това им се видя много смешно.
— Карай по-бавно. Малки стъпки за малък човек.
— Къде отиваме?
— Изненада. Но няма да те боли. Обещаваме.
Изведоха го през вратата. Навън пред него се ширна голям коридор, подобен на тунел, дълъг и бял, с мраморен под и куполовиден таван. Въздухът миришеше на хлор. Навярно бяха близо до плувния басейн на Геслер.
Започнаха да вървят. За първите няколко метра Габриел наистина имаше нужда от цялата им подкрепа, но постепенно, след като наркотиците зациркулираха из тялото му и той свикна да стои във вертикално положение, вече можеше с усилие да влачи краката си без тяхна помощ — един пациент, който за първи път след операцията се раздвижваше из болничното отделение.
В края на коридора имаше двукрила врата, а зад нея — кръгла стая с висок куполовиден таван. В средата на стаята стоеше дребен мъж в напреднала възраст, облечен с бяла хавлия, лицето му бе скрито зад огромни слънчеви очила. Когато Габриел се приближи, той му подаде тънката си дълга ръка с морави вени. Габриел я остави да трепти във въздуха.
— Здравейте, мистър Алон. Радвам се, че най-накрая можахме да се срещнем. Аз съм Ото Геслер. Елате с мен, моля. Искам да ви покажа някои неща, които с удоволствие ще разгледате.
Зад него се отвори друга двукрила врата, бавно и тихо, сякаш бе закачена на добре смазани автоматични панти. Когато Габриел тръгна напред, Геслер се пресегна и положи костеливата си длан върху свитата му ръка.
Именно тогава Габриел разбра, че Ото Геслер е сляп.
45.
Нидвалден, Швейцария
Пред тях се откри мраморна зала, огромна като пещера, с куполовиден таван, напомнящ музея Д’Орсе. Струящата от стъкления таван светлина бе изкуствена. От залата излизаха десетина коридора, водещи до по-малки зали с безброй окачени по стените картини. Нямаше надписи, но опитното око на Габриел забеляза, че всяко помещение бе посветено на отделна тема: италианска живопис от петнайсети век, холандска и фламандска от седемнайсети век, френска от деветнайсети век. И така следваха една след друга, галерия след галерия — един частен музей, пълен с изгубените картини на европейските майстори. Ефектът бе зашеметяващ, макар очевидно не и за Геслер — той не можеше да види нищо.
— Съжалявам, че моите хора трябваше да ви третират по този начин, но се опасявам, че сам сте си виновен. Много глупаво беше от ваша страна да идвате тук.
Имаше треперлив глас, писклив и сух като пергамент. Ръката му върху ръката на Габриел беше безплътна — като полъх на топъл вятър.
— Сега разбирам защо толкова много сте искали да накарате Август Ролф да замълчи. Колко са на брой?
— Честно казано, и аз вече не знам броя им.
Влязоха в друго помещение: испански платна от петнайсети век. Охранител със синьо сако лениво крачеше напред-назад, подобно на пазач в музей.
— И не можете да видите нито една?
— Не, опасявам се, че не.
— А защо ги държите тук?
— Възприемам се някак си като импотентен мъж. Само защото не мога да легна с жена си не значи, че искам да отстъпя тялото й на други мъже.
— Значи сте женен?
— Възхитително попадение, мистър Алон, но в Швейцария правото на личен живот е нещо много свещено. Може би ще кажете, че експлоатирам това право до крайност, но такъв живот съм си избрал.
— Винаги ли сте били сляп?
— Задавате прекалено много въпроси.
— Дойдох тук, за да ви направя предложение за приключването на този случай, но сега виждам, че никога няма да го приемете. Вие сте Херман Гьоринг на двайсети век. Алчността ви е безгранична.
— Да, но за разлика от хер Гьоринг, когото много добре познавах, аз не съм грабил.
— А как наричате всичко това?
— Аз съм колекционер. Това е една много специална колекция, много лична, но все пак си е просто колекция.
— Не съм единственият, който знае за нея. Анна Ролф знае, а също и моята служба. Можете да ме убиете, но най-накрая някой ще открие какво сте заровили тук.
Геслер се засмя — сух, безрадостен смях:
— Мистър Алон, никой никога няма да открие какво има тук. Ние, швейцарците, възприемаме много сериозно нашето право на личен живот. Никой никога няма да може да отвори тези врати без моето съгласие. Но просто за да съм сигурен, предприех още една допълнителна стъпка. Като се възползвах от една малко известна вратичка в швейцарския закон, аз обявих цялата тази собственост за частна банка. Тези помещения са част от тази банка — ако искате, наречете ги трезори. Собствеността в тях се намира под закрилата на швейцарските закони за банковата тайна и никой при никакви обстоятелства не може да ме накара да ги отворя или да разкрия какво има вътре.