Кралят-маг
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-600-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-маг». Краткое содержание книги:
Дамастес, млад кавалерийски офицер и луда глава, и изключително надареният магьосник Тенедос е трябвало да загинат в планинска засада. Но враговете им са подценили удивителните сили на ясновидеца-чародей и храбростта на войника. Никой не е могъл да предвиди възникналото между тях приятелство — и как то ще промени историята.
Нуманция е империя в упадък, по границите й властват разбойници, в провинциите кипят бунтове, гражданите й се разкъсват от разногласия. Древни сили на тъмна магия избуяват навсякъде, а имперските водачи, хилавата Власт на Десетимата, не предприема нищо. Ала когато Тенедос и Дамастес започват да надиграват узурпатори и некроманти, се пръсва мълвата, че техният път е пътят на Провидението.
За Дамастес това е пътят към славата и към спечелената любов на една красива злощастна контеса. За Тенедос това е пътят към невъобразимите висоти на амбицията. А за Нуманция пътят им води към възраждане… в служба на Богинята на смъртта.
— Веднъж на месец обикновено каним квартет, понякога и по-малък оркестър. Напоследък обаче не сме го правили, тъй като съпругът ми смята музиката за нещо ужасно скучно.
В дъното на коридора имаше сводеста двукрила врата, леко открехната.
— Това е кабинетът на съпруга ми. Тъй като го няма, едва ли ще е редно да…
— Маран? Ти ли си?
— Мислех, че го няма — каза ми тя и повиши глас. — Да, Ернад. Развеждам един гост из къщата.
Вратата се отвори и се появи конт Лаведан. Беше с пет-шест години по-голям от мен, едър и леко затлъстял. Каква ирония — съпругът изглеждаше от глава до пети грубоват едър земевладелец, въпреки че се занимаваше с търговия, докато тя беше най-фината и изтънчена градска дама.
— Върнах се преди час от пристанището и не исках да ти досаждам, скъпа. Добър вечер, сър — поздрави той сърдечно. — Наистина е рядкост да се види войник на събиранията на Маран. Допускам, че сте измислили някоя грандиозна схема за преустройство на военната система.
— Не — каза Маран. — Това е капитан а̀ Симабю. Онзи, който спаси всички онези хора в Пограничните земи, нали се сещаш?
— Не. Не бих казал, че се сещам. Не обръщам много внимание на неща, които не ме засягат. Все пак поздравления, капитане — подсмихна се. — Симабюец, а? Обзалагам се, че ви е омръзнало да слушате шеги за провинцията си.
— Ни най-малко — отвърнах. — Напоследък нямам много истински врагове, с които да се бия, така че се примирявам с шегаджиите.
Усмивката му изчезна и той ме изгледа предпазливо.
— Извинете, капитане. Не бива да сте толкова докачлив.
— Съжалявам, конт Лаведан. Но такива приказки са повече от досадни.
— Сигурно — отвърна той с безразличие. — Но ако моята провинция беше предмет на подобни шеги, вероятно просто щях да се науча да ги пренебрегвам. Все едно, думите са само въздух.
Помислих си, че познавам един чародей, който не би се съгласил с това, но си замълчах. Представа си нямах защо бяхме настръхнали така двамата — едва ли беше могъл да забележи, че жена му ме привлича, а определено нямах право да изпитвам към него подобни чувства.
— Желаете ли да разгледате кабинета ми, капитане? — смени той темата.
Кимнах.
Кабинета си го биваше. Отрупан с корабни модели, карти, сметки за товари, а масивната маса в центъра беше пълна с мостри, писма и пакети. Голямата награда обаче Лаведан запази за накрая. Представляваше малка стъклена кутия. В нея имаше корабен модел: един от съдовете, който бях видял вързан на един от кейовете на Никиас. Забелязах, че като че ли се носи над вода, и погледнах по-отблизо. Беше истинско чудо: корабът беше като жив — всяко платно, всяко въже се движеше, сякаш от невидим вятър. Погледнах още по-отблизо и видях малки фигурки на мъже по палубите, всеки зает със задачата си. Водата, по която се носеше корабът, също се променяше, вълните се къдреха от носа и се укротяваха в гладка бяла диря при кърмата.
— Струваше внушителна сума — каза конт Лаведан. — Жена ми ми го купи за втората ни годишнина миналия месец. Петима чародеи са били нужни, за да го направят. Модел е на последния спуснат във водата кораб и наистина пътува, от Никиас към чужди земи — усмихна се нежно на Маран. — Малката ми женичка знае как да доставя удоволствие, о, да.
Изражението на паленцето, очакващо наказание, отново се появи и изчезна на лицето на Маран.
— Ще слезеш ли долу, Ернад?
— Не, разбира се. Зает съм, пък и не изпитвам особен интерес да слушам брътвежите на поредния ви шарлатан. Сам ще се уверите, капитане, че макар Маран да е доста умна, поне колкото за жена, не може да разбере колко глупаво изглеждат тези шутове в очите на един трезвомислещ човек.
Маран се изчерви, но си замълча.
— Моля да ме извините, но трябва да напиша няколко писма.
— Да почукам ли, когато се кача да си лягам? — каза Маран.
— Не си прави труда. Вероятно ще се задържа тук цялата нощ — целуна я по челото. — Приятно ми е, че се запознахме, капитане.
Изпрати ни до вратата и я затвори.
Маран ме изгледа внимателно, сякаш очакваше да кажа нещо. Не казах нищо. После поразмислих и все пак казах:
— И така, свършихме с втория етаж — посочих стълбите. — А горе е?…
— Третият етаж. Двете спални. Моята и на Ернад. Нищо интересно.
— Като човек, прекарал твърде много нощи, опитвайки се да повярва, че от камъка става възглавница, определено няма да се съглася с това. Само две спални за цял етаж? Освен да спите, какво друго правите горе? Да нямате игрище за рьол? Плувен басейн?