Сразени ангели

Звукът бе като от стържене на метална жица по пластмасова повърхност, като бръмченето на бръмбари напролет. Същия звук бях чул, когато Таня Вардани изваждаше коровата „колода“ на Денг Жао Жун в онази дупка, където бяхме отседнали в Приземяване. Една зловеща смесица от цвърчене, чуруликане и стържене, доведена до непоносими нюанси.

Беше като звука на разпадащ се свят.

Наблюдавах сцената от предния люк на хангара, в компанията на двете тежки картечници, включени на автоматичен режим. В пилотската кабина и без това нямаше достатъчно място. Сън откри стрелбата с ниска интензивност и защитните екрани на „Наджини“ неутрализираха по-голямата част от ударната вълна. Въпреки това пискливият вой ме караше да стискам мъчително зъби.

Непрестанно виждах как Крюкшенк умира.

Двайсет и три минути. Оръдието замлъкна.

Вратата изникна сред прахоляка и разрушението като дърво от утихнала снежна буря. Вардани ми бе казала, че нито едно от нашите оръжия не може да й причини нещо, но въпреки това Сън бе програмирала батареята на „Наджини“ да замлъкне веднага щом получим визуален контакт. Сред бавно снишаващия се облак прах постепенно изплуваха останките от оборудването на археоложката, натрошени и изкривени в последните секунди на канонадата. Трудно беше да повярвам, че вратата може да оцелее насред това разрушение. За миг бях завладян от тревога и в ума ми отекна гласът на Сучиади:

Не ни е мястото тук. Още не сме готови…

Разтърсих глава, за да го прогоня.

— Ковач? — повика ме Амели Вонгсава.

— Тук съм.

— Затварям люковете. Отдръпни се.

Станоците на картечниците се плъзнаха гладко назад и люковете пред дулата се спуснаха, отрязвайки пътя на светлината. Миг по-късно блеснаха вътрешните светлини.

— Засичам движение — обади се разтревожено Сън. Беше преминала на общия канал и сега вече я чуваха всички.

Вонсава реагира мигновено и вдигна „Наджини“ с няколко метра. Подпрях се на стената и машиналцо погледнах надолу.

— Не е под нас — произнесе Сън, сякаш можеше да ме види. — Струва ми се, че се насочва към вратата.

— По дяволите, Хенд. Колко от тази гадост има долу? — попита Дьопре.

— Нямам представа за възможностите и ограниченията на ОПРО-новите системи — отвърна Хенд. — Нищо чудно да е заело цялото пространство под брега.

— Но е малко вероятно — обади се Сън. — Сензорите щяха да засекат обект с подобни размери. Освен това, доколкото ни е известно, то не е погълнало останалите охранителни системи, така че едва ли разполага с достатъчно количество материал за разрастване. Предполагам, че е отворило пробойна в защитния ни периметър и е проникнало навътре през него…