Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
— Не, не е достатъчно ясно — извика Амели Вонсава през люка за пилотската кабина. — Защото единственият възможен начин, който аз виждам, е да отнесем на ръце проклетия маяк и да го хвърлим през вратата, с надеждата, че все още функционира. Което не ми се струва никак разумно и по-скоро се равнява на самоубийство. Тези неща ядат „колоди“.
— Сканирахме за наноли… — поде Хенд, но други разгневени гласове го заглушиха. Той вдигна ръце, опитвайки се да потуши страстите. Сучиади изшътка и постепенно настъпи тишина.
— Ние сме войници — заговори неочаквано Жиан. — Не сме кемпистки доброволци. Шансовете ни за успех са нулеви.
Той се огледа, изненадан не по-малко от другите, че е взел думата.
— А когато се жертваше на Данангското плато — попита го Хенд, — тогава имаше ли някакви шансове? Не, готов бе да дадеш живота си. Това е, заради което ви купих всичките.
Жиан го изгледа с нескрито презрение.
— Дадох си живота заради хората, които командвах. Не за някакви шибани търговски интереси.
— О, Дамбала! — възкликна Хенд и завъртя очи към тавана. — А за какво, според теб, глупава главо, е цялата тази война? Кой, мислиш, е платил за щурма на данангския плацдарм? Набий си го в главата — ти се сражаваш заради мен. За корпорациите и техните шибани марионетни правителства.
— Хенд — прекрачих през люка и застанах в центъра на каюткомпанията. — Струва ми се, че търговските ти похвати са неподходящи в случая. Защо не си отдъхнеш малко?
— Ковач, аз не съм…
— Сядай — произнесох с тих глас, но изглежда в тона ми имаше нещо, което го накара да се подчини незабавно.
Всички вторачиха в мен очаквателни погледи.
Не и този път.
— Никъде няма да вървим — рекох, — защото не можем. И аз също като вас искам да напуснем час по-скоро това проклето място. Но е невъзможно, разберете. Не и докато не разположим маяка.
Млъкнах, очаквайки нови възражения, но не последваха. Всички мълчаха.
Обърнах се към Хенд.
— Защо не им разкажеш за ОПРО-ните? Кажи им откъде са се взели.
Той ме изгледа мрачно.
— Добре тогава, аз ще им го кажа — огледах лицата им, усещайки напрегнатото им очакване. Посочих към Хенд. — Нашият спонсор тук си има няколко домашни врагове в Приземяване, които ужасно държат той да не се върне обратно. Нанолите са техният начин да се подсигурят за това. До момента успяхме да оцелеем, поне някои от нас, но в Приземяване няма как да го знаят. Ако обаче се вдигнем и поемем обратно, незабавно ще разберат и ще ни свалят още преди да стигнем горния край на параболата. Така ли е, Матиас?
Хенд кимна.
— А кодът на Клина? — попита Сучиади. — Той нищо ли не значи?
Нови развълнувани въпроси след думите на Сучиади.
— Какъв код?…
— За какво говори той? За идентификационен код ли?…
— Как е възможно да не ни…
— Млъкнете всички — за мое учудване те го направиха. — Командването на Клина ни прати опознавателен код, който да използваме в случай на спешна евакуация. Не ви го казахме, защото… не е ваша работа да го знаете. Не си мислете обаче, че този код е гаранция за безопасно завръщане. Хенд, ще им обясниш ли защо?
Той вдигна поглед от земята.
— Командването на Клина отговаря пред Картела — рече, с равномерния тон на лектор. — Който и да е разположил ОПРО-новите системи, извършил го е с разрешението на Картела. По същия канал би могъл да се снабди и с опознавателните кодове на Айзък Карера. Тъй че, ако някой ще стреля по нас, най-вероятно това ще е самият Клин.
Люк Дьопре се изправи и ме погледна.
— Ковач, ти си от Клина. Не вярвам да стрелят по някой от своите. Никога не са правили подобно нещо.
Погледнах към Сучиади. Лицето му се изпъна.
— За съжаление — отвърнах, — присъстващият тук Маркус Сучиади се издирва за убийството на офицер от Клина. Връзката ми с него автоматично ме превръща в изменник. От враговете на Хенд се иска само да подадат списък с имената на членовете на екипажа. Това ще е достатъчно, предполагам.