Кралят отвъд Портата [bg]

Черният мъж пришпори коня и животното отскочи напред, преодолявайки разстоянието между поляната и планините. Мелиса се събуди и започна да плаче, затова Езичника извади куклата и я набута в ръцете ѝ. След като язди няколко минути в галоп, той видя скална тераса вдясно. Дръпна юздите и насочи жребеца сред скалите. Пътеката беше тясна, по-малко от пет крачки широка, макар и да се разширяваше с достигането до плитката вдлъбнатина на върха. Оттам нямаше друг изход.

Езичника помогна на децата да слязат.

— Чакайте ме тук — каза им и се спусна отново в равнината. Направи пет курса и докато приключи последния, Сеорл и останалите четири по-големи момчета почти бяха достигнали скалите. Езичника скочи от седлото и подаде юздите на Сеорл.

— Отведи коня горе и ме чакайте там.

— Какво си намислил?

— Прави, каквото ти казвам, дете!

Сеорл отстъпи крачка назад.

— Просто искам да помогна.

— Съжалявам, момче! Дръж си кинжала в готовност — възнамерявам да ги задържа тук, но ако ме надвият, използвай го върху най-малките деца. Разбра ли?

— Не мисля, че ще мога — каза ужасено момчето.

— Тогава следвай сърцето си. Късмет, Сеорл!

— Аз… наистина не искам да умирам.

— Зная. А сега се качи горе и ги успокой.

Езичника извади брадвата си от седлото, лъка и колчан стрели. Лъкът беше от вагрийски рог и само много силен мъж можеше да го опъне. Той се разположи в подножието на пътеката, загледан на изток.

Според преданието Царете на Опаловия трон винаги знаеха кога денят им е настъпил.

Езичника знаеше.

Той опъна тетивата, свали туниката си и остави нощния въздух да охлади тялото му.

После с дълбок глас започна да пее Песента на Мъртвите.