Червения вълк [bg]

Аника затваря очи и слага длан на челото си.

— Нищо не съм му казвала. Ще се оправя по друг начин.

— Що за дивотия? Разбира се, че трябва да говориш с него.

Аника вдига поглед.

— Знам, че обмисля да ме остави. Мен и децата. Започна и да лъже. А освен това той е изневерявал и преди.

Ане е изненадана.

— С кого?

Аника прави опит да се засмее, но усеща как очите й се пълнят със сълзи.

— С мен — казва тя най-накрая.

Ане Снапхане въздъхва тежко и я поглежда с очи от черно стъкло.

— Трябва да говориш с него.

— Чувам гласове — продължава Аника и си поема дълбоко въздух. — Пеят ми ангели, а понякога ми говорят. Изпадна ли в стрес, започват начаса.

Затваря очи и започва да тананика меланхоличната им песничка: летни вихри закопнели сърца лилии под златен дъжд…

Ане Снапхане я хваща за раменете и завъртва към себе си, към своето опнато, мрачно лице.

— Имаш нужда от помощ — казва тя. — Чуваш ли какво ти говоря, Аника? За Бога! Не можеш да ходиш насам-натам с цял куп самодиви в главата. — Приближава още и я разтърсва така, че зъбите на Аника затракват. — Не можеш да се оставяш така, Анки, чуваш ли.

Аника се освобождава от ръцете на приятелката си.

— Няма нищо — промълвява тя. — Когато мисля за нещо сериозно, те си отиват. Когато работя, когато съм заета с нещо. Искаш ли кафе?

— Зелен чай — отвръща Ане. — Ако ти се намира.

Аника се запътва към кухнята с особена подскачаща походка, усетила изумлението на ангелите дълбоко в стомаха си. Разказа им играта. Те не са допускали, че е способна да го стори; въобразяват си, че цял живот ще й припяват, ще я утешават и тормозят, без някой нещо да разбере.

Налива вода в малкия меден чайник, пали газта със запалка, чиято мижава искрица едва стига да даде живот на синкавия пламък.

Отрада за душата, пеят те сега с немощни, самотни гласчета, дъщеричка слънчево сърце.

Задъхва се и плясва с длан бузата си, за да ги накара да млъкнат.

Ане влиза в кухнята по чорапи. Лицето й е възвърнало част от цвета си, погледът е изпитателен.

Аника пробва една усмивка.

— Мисля, че най-вече се опитват да ме утешават — казва тя. — Пеят ми само хубави неща.

Отива в килера и търси опипом чай в полумрака.

Ане Снапхане присяда край кухненската маса. Аника усеща погледа й върху гърба си.

— Сама си го правиш — обажда се Ане. — Не ти ли е ясно? Сама се тешиш: търсиш скритото малко детенце в себе си. Пели ли са ти така като малка?

Аника преглъща гадна забележка по повод любителската психология и наистина успява да изрови малко японски чай, подарен от колега в службата.