Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
Реших, че княз Лю Пао наистина е бил много съобразително дете. Нямаше как да бъде иначе, след като още на тринадесетгодишна възраст бе успял да убие двама свои приятели, подлъгвайки ги да му отворят един саркофаг, а сетне, видял вместо изсъхнала мумия полуразложеното тяло на едно все още дишащо чудовище, се бе научил да го командва и контролира с помощта на звука от вълшебен камък. Явно, в тялото на тринадесетгодишното момченце се е крил зъл деветдесетгодишен старец с леденото сърце на палач.
Очите на палача се разнежиха, когато погледът му се плъзна върху Утринната скръб. Разтвори безпомощно ръце.
— Искам да ми повярвате, че наистина я обичах — каза спокойно. — Не ми оставихте обаче друг изход. Бяхте ме заклещили в един ъгъл и затова ми се наложи да взема едно трудно решение.
— Ти това решение си го взел много отдавна — възрази Господарят Ли. — Взел си го още, когато си разменил душата си срещу вълшебството на един камък. Утринната скръб пък взе точно обратното решение. Между другото, Лунно момче, би ли могъл да извлечеш звука на душата от това парче?
Взе парчето камък, което бе извадил от Смеещия се княз, и го подаде на Лунното момче. То поклати глава отрицателно.
— Не, само от плоския камък това няма да е възможно. Ще ми трябва поне още едно парче — от гласа на Лунното момче останах с чувството, че то все още приема случващото се с нас за кошмар.
Господарят Ли кимна с разбиране. Изправи се, отиде до тялото на Утринната скръб и извади ножа си. Животът й бе угаснал още в гробницата, така че от раната й потекоха едва само няколко капки кръв, когато Господарят Ли измъкна огромното парче дърво, пронизало гърдите й. Извади нещо от раната, изми го с вино и след това го обърса в дрехата си. Когато го подаде на Лунното момче, видях, че е малка люспа от камък.
— Признавам, че сгреших в първата си оценка на Утринната скръб — каза. — Тогава си помислих, че е била прислужница на Ту Ван при някое от предишните си превъплъщения. Истината е, че тя никога не е напускала това си превъплъщение. Ту Ван я пронизала в гърдите с иглата си за коса. Благодарение на каменната люспица, достигнала сърцето й, тя оживяла. Сетне войниците, след като я ударили с камък в главата, погрешно я взели за мъртва. Камъкът обаче я съживил и момичето се отправило да броди по света, лишено от памет. Този свят е твърде опасен и твърде жесток към младите хубави момичета. Сетне Тай Тай я открила, окървавена и в безсъзнание, и я прибрала при себе си, дала й покрив и име.
Господарят Ли стисна рамото на Лунното момче, после и моето, и отново седна до меха си с вино.
— Не оплаквайте Утринната скръб — каза тихо. — Нали си спомняте как в безсъзнание, се опита с песен да облегчи болките на старата дама? В сърцето си е носила дар от Небесата, който всъщност не й се полагал. Могла е да стане най-уважаваната и знаменита дама в историята, но кражбите на са й били по сърце. Нямам представа как точно е прекарала странния си скитнически живот, нито пък по какъв начин се преместваше от едно съществуване в друго, без да разбужда паметта си. Знам само това, че цели седем века и половина тя е отказала да открадне каквото и да е от Небесата и че сега в Ада я посрещат с най-високи почести. Тъй като с влога си може да закупи половината от владенията му, няма как да не й предложат да се изкачи на Кун Лун и да седне в нозете на Великия господар на нефрита. Боя се, че княз Лю Пао едва ли ще успее също да се устрои там.
Очите му бяха изпълнени с хладина и презрение, когато погледна княза.
— Той вече уби петима души само и само да може да продължи да потапя четката си в мастилницата на Небесата, да рисува божествени картини, благодарение на вълшебното докосване и сетне да ги пробутва като собствени — Господарят Ли изжабурка устата си с вино и го изплю. — Лъжа и измама! Позлата, нанесена върху гнилоч и украсена с лъжи. Лицето на княза побеля от обида.
— Нима наистина мислиш така, старче? — прошепна той. — Нима действително оценявяш така творчеството ми? — князът вече бе почервенял. — Та тези картини са си мои! Никому не съм ги показвал! За каква измама може да става дума?