Легенда за камъка

Двамата събеседници продължиха замислено да отпиват от виното си, докато наблюдаваха пърхащите на слънчевата светлина пеперуди. Вятърът донесе уханието на дъжд и някъде в далечината започнаха да се струпват тъмни облаци. Далеч под нас Долината на сенките започна да потъва в пурпурни сенки.

— Когато влизах в гробницата, винаги използвах най-нежния възможен звук, за да контролирам своя прародител — каза князът. — В деня, когато го проводих заедно с веселите му другари до манастира, той изрази желание да остане навън и да удуши още няколко души. Тогава ми се наложи да издам малко по-силен звук, за да го усмиря. Получи се също както в легендата за императора и мандарините. Невероятната чи на камъка надви по-слабите жизнени сили по пътя си, така че когато върнах прародителя си в гробницата, в същото време умъртвих живота на част от Княжеската пътека. Бях страшно угнетен от това. Почувствах се като герой от детска приказка, който се опитва с вълшебна пръчица да излекува настинката на жена си и успява, само дето пътьом я превръща в пращящ от здраве як. Нещо, което в началото ми се бе сторило много просто, се усложни до неимоверност. Без да ща докарах нещата дотам, че уплашеният до смърт абат се отправи в Пекин, за да прибегне до помощта на легендарния Ли Као. Дори и след като научих за твоето предстоящо идване, бях достатъчно глупав, за да предположа, че ще се откажеш от търсенето, когато стигнеш до задънена улица.

Господарят Ли сърдито се изплю.

— Легендарният Ли Као би трябвало да си купи буркан с червеи и да застане с въдица до брега на Окото на спокойствието — рече той. — Именно простотата ме подведе. В противен случай щях да разбера какво всъщност става още в мига, когато видях твоето ателие.

— Недей така, ти бе наистина блестящ! — възрази князът. — Просто не можех да повярвам на очите си, когато видях с каква лекота ти разби стените на задънените улици и не престана през цялото време да се приближаваш към целта. Беше се отправил към истината така неумолимо, както самата съдба, така че не ми остана друг изход, освен да се опитам да те убия.

Князът отметна глава назад и се засмя така чаровно, както и преди.

— Трябваше още тогава да съобразя — продължи, — че човек, набрал достатъчно смелост, за да извърши пътешествие в съзнанието си до самия Ад, щеше да бъде по-труден за убиване дори от Каменната маймуна. А и ти, Воле — кимна в моя посока, — извърши същински подвиг. Бях решил, че си мъртъв, още в момента, когато те отведох при отвратителния си прародител. Ти пък вместо това си спечели място в книгата на Пу Сун Лин, Летописеца на странните неща.

— След като стана дума за Смеещия се княз, я ми кажи как се сдоби той с веселата си дружинка? — попита Господарят Ли.

— Вината за това е само моя — князът се намръщи и укорително се удари по бузата. — Може и да съм бил съобразителен за възрастта си, когато открих своя прародител, но все пак бях само едно малко момче. Веднъж забравих да го заключа в погребалната камера, а отгоре на всичко се отправих на дълго пътешествие. При завръщането си открих, че той се възползвал от това, за да издебва на лунна светлина заблудили се пътници и по този начин да си осигурява компания. Воле, наистина съм ти много задължен, че му видя сметката. Рано или късно щях да бъда принуден да го направя самият аз, но все не успявах да съобразя как.