Вуду [bg]

Изглеждаше невъзможно да бъде спасена. Сътрудничеството не съществуваше като опция — по-скоро би сключила сделка със собствената си смърт. Трябваше да избяга.

Със същата методичност, с която класифицираше глинените съдове, Нора проучи всеки възможен начин за бягство, за който се сети. Дали можеше да прокопае някак си не изцяло бетонирания под? С пластмасовата кофа и бутилката с вода не можеше да се направи нищо, а джобовете й бяха изпразнени. Нямаше обувки, нито колан: все още бе облечена в размъкнатия болничен халат. Куките бяха здраво прикрепени към тавана. Не разполагаше с нищо, освен с нокти и зъби, с които да стърже, което бе невъзможно.

След това си помисли за измазаните с хоросан стени. Приближи се внимателно до едната, опипа всеки камък, проучвайки мазилката между тях. Без късмет. Камъните бяха здраво иззидани. Изглежда бяха скоро поставени и там нямаше дори пукнатина, в която да пъхне нокътя си.

Вратата бе невъзможен изход: неподвижна и изключително здрава. Отвътре нямаше ключалка, дори дупка за ключ: по всяка вероятност бе занитена и заключена с катинар от другата страна. Имаше обаче едно малко прозорче, с решетки от вътрешната страна, с метален капак, който оставаше затворен и заключен. Стаята бе толкова тиха, сигурно се намираше под земята и бе звукоизолирана.

Налице оставаше една опция: да надвие тъмничаря си, когато той се върне. Но за да го направи, трябваше да има план. И оръжие.

Помисли си първо за ръждясалите куки в стените и тавана; но те бяха от дебело желязо и прекалено здрави, за да ги разхлаби или отчупи. Дори кофата нямаше дръжка. Разполагаше единствено с ръцете, краката, ноктите и зъбите си като оръжие. Това е.

Явно му беше нужна жива, поне засега. Но защо? Той трябваше да докаже на някого, че тя е жива. Заради откуп ли беше? Може би. Или пък да я използва като заложница? Нямаше откъде да знае. Знаеше единствено, че след като веднъж получеше онова, което искаше, той щеше да я убие.

Беше съвсем просто.

Учуди се на спокойствието си. Защо не се страхуваше? Това също беше просто. След смъртта на Бил не й бе останало за какво да се страхува. Най-лошото вече се беше случило.

Тя седна и направи трийсет коремни преси, за да раздвижи кръвообращението си. От внезапното упражнение, комбинирано с липсата на храна и мозъчното сътресение, веднага й се зави свят. Но когато главата й се проясни, се почувства по-свежа от всякога.

План. Дали не можеше да симулира болест, да се престори, че е в безсъзнание, за да го накара да влезе, и тогава да го нападне? Нямаше да проработи: беше изтъркан трик и той не би се хванал на въдицата.

Може би следващия път, когато се появеше, щеше да бъде, за да я убие. Трябваше да е сигурна, че когато тъмничарят й се върне, не би могъл да я екзекутира с изстрел през процеп във вратата. Не, трябваше да се позиционира така, че да е необходимо той да отвори вратата и да влезе вътре, ако иска да я убие. Това място очевидно бе зад вратата. Тъмнината щеше да е нейният единствен съюзник. И когато той влезеше — настъпваше нейният момент. Трябваше да е готова да действа. Щеше да се цели право в очите. Това беше човекът, който бе убил съпруга й — сигурна беше. Тя позволи на омразата да я изпълни с енергия.