Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Най-неочаквано Хелън се усмихна.
— Няма нужда да се ядосваш, Пол — каза тя. — Ние, унгарците, имаме една пословица: «Щом е невъзможно, значи може.»
Тук се засмях.
— Добре де — казах аз, — какъв ти е планът? Забелязах, че винаги имаш план.
— Така е, имам — тя приглади ръкавиците си. — Всъщност се надявам, че леля ми има план.
— Леля ти?
Хелън се загледа през прозореца към измазаните стени на старинните къщи от другата страна на улицата. Наближаваше вечерта и светликът на Средиземноморието, който вече бях заобичал, се сгъсти до златисто по всяка стена в града наоколо.
— Леля ми работи в унгарското министерство на вътрешните работи от 1948 година и е доста важна клечка. Благодарение на нея получих стипендията. В нашата страна нищо не можеш да постигнеш без някоя леля или чичо. Тя е най-голямата сестра на майка ми и двамата със съпруга й помогнали на майка да избяга от Румъния в Унгария, където тя, леля ми, вече живеела, точно преди да се родя аз. С леля сме много близки и тя ще направи каквото я помоля. За разлика от майка ми тя има телефон и смятам да й се обадя.
— Мислиш, че ще намери начин да доведе майка ти на телефона да говорим?
— Господи, нима мислиш, че можем да говорим по телефона за нещо поверително или спорно? — изпъшка Хелън.
— Съжалявам — отвърнах аз.
— Не. Ще отидем лично. Леля ми ще ни уреди. Така ще можем да говорим направо с майка ми. Освен това — в гласа й се прокрадна нотка на нежност — те ще се зарадват да ме видят. Не е кой знае колко далеч оттук, а аз не съм ги виждала почти от две години.
— Добре — съгласих се аз, — готов съм почти на всичко заради Роси, макар че ми е трудно да си представя как се появявам с валсова стъпка в комунистическа Унгария.
— Как ли тогава — каза Хелън — си представяш как се появяваш с валсова стъпка, както се изразяваш ти, в комунистическа Румъния?
Този път аз замълчах.
— Знам — казах накрая. — И аз съм мислил за това. Ако се окаже, че гробът на Дракула не е в Истанбул, то къде другаде може да е?
Двамата поседяхме за малко, всеки потънал в своите мисли и невероятно далеч от другия, докато накрая Хелън се размърда.
— Ще попитам хазяйката дали ще ни разреши да се обадим отдолу — каза тя. — Леля ми скоро ще се прибере от работа и ми се иска веднага да говоря с нея.
— Може ли да дойда с теб? — попитах аз. — В края на краищата, и аз съм замесен.
— Разбира се. — Хелън сложи ръкавиците си и двамата слязохме да притиснем хазяйката в покоите й. Трябваха ни десет минути, за да й обясним желанието си, но няколко турски лири и обещанието да платим изцяло цената на телефонния разговор бързо разчистиха пътя ни. Хелън седна на един стол в стаята и набра цяла плетеница от цифри. Накрая лицето й светна.
— Звъни — усмихна ми се тя с прекрасната си, пряма усмивка. — Леля ми никак няма да хареса тази история — каза тя. После изражението й отново се промени и се съсредоточи. — Ева? — каза тя. — Елена е!
Внимателно заслушан в разговора им разбрах, че тя сигурно говореше на унгарски; най-малкото знаех, че румънският е романски език, така че от него би трябвало да разбера някоя и друга дума. Думите на Хелън обаче препускаха като галопиращи коне, угро-фински тропот, който не оставяше ушите ми на мира нито за секунда. Зачудих се дали говори и на румънски със семейството си, или тази част от живота им отдавна е отмряла под натиска на асимилацията. Тонът й се извисяваше и падаше, от време на време накъсван от усмивка или от леко мръщене. На другия край леля й Ева очевидно имаше много за изприказване и понякога Хелън дълго само слушаше, а после отново се намесваше на странния си език, чиито срички чаткаха като копита.
Хелън явно беше забравила за присъствието ми, но изведнъж вдигна поглед към мен, усмихна се сухо и триумфално ми кимна, като че ли разговорът й е приключил успешно. Усмихна се и в слушалката и затвори. Нашата домакиня моментално се метна върху нас, очевидно притеснена за телефонната си сметка, и аз бързо преброих предварително уговорената сума, добавих още малко от себе си и предадох парите в протегнатите й ръце. Хелън вече се качваше по стълбите и ми махаше да я последвам; тайнственото й поведение ми се виждаше неуместно, но какво ли разбирах аз?
— Бързо, Хелън — изпъшках аз, докато отново се настанявах в стола й. — Умирам от напрежение.
— Новините са добри — каза тя спокойно. — Знаех си, че леля ми ще помогне.
— Какво й каза?
Тя се ухили.
— Точно това, което може да се каже по телефона, а и трябваше да съм съвсем официална. Но й казах, че съм в Истанбул по научна работа заедно с един колега и че ни е необходимо да дойдем за пет дни в Будапеща да приключим изследването си. Обясних й, че си американски професор и че пишем обща статия.