Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Барли седна сред руините и ме погледна.
— Е, май доста си се ядосала — каза той предизвикателно. — Нямаш нищо против, дето те спасих от непосредствена опасност, само да не бях ти създал толкова неудобства след това.
Заядливостта му направо ме остави без дъх.
— Как смееш — изрекох най-сетне и се отдалечих през камъните. Чух как Барли стана и ме последва.
— Искаше ли да останеш във влака? — попита той малко по-възпитано.
— Разбира се, че не — дори не се обърнах да го погледна. — Знаеш не по-зле от мен, че баща ми може вече да е в „Сен Матийо“.
— Но Дракула — или който и да е всъщност — още не е там.
— Има ден преднина пред нас — натъртих аз, загледана сред полята. Селската църква се подаваше в далечината над редиците от тополи; всичко беше ведро и спокойно като на картина, липсваха само козите и кравите.
— Първо на първо — каза Барли (мразех го за дидактичния му тон), — не знаем кой точно беше онзи във влака. Може би не е бил самият злодей. Според писмата на баща ти оня си има слуги, нали?
— Толкова по-зле — отвърнах аз. — Ако онзи е бил от слугите, то той може вече да е в „Сен Матийо“.
— Или — каза Барли, но се спря. Знаех какво щеше каже — „или е тук, при нас“.
— Ние доста точно му подсказахме къде слизаме — заявих аз, за да му спестя мъките.
— Сега кой се заяжда? — Барли изникна зад мен и несръчно обви раменете ми с ръка и едва тогава осъзнах, че той говореше така, сякаш вярваше в историята на баща ми. Сълзите, които се мъчех да удържа зад клепачите си, потекоха и се затъркаляха по бузите ми.
— Недей сега — каза Барли. Отпуснах глава на рамото му и усетих ризата му топла от слънцето и потта. След миг се отдръпнах, върнахме се и тихо вечеряхме в градината на фермата.
„На връщане към пансиона Хелън мълчеше и аз се задоволих да наблюдавам минувачите за признаци на враждебност, да се оглеждам наоколо, а от време на време и назад да проверя дали някой не ни следи. Когато пристигнахме в стаите си, умът ми вече се занимаваше с отчайващия недостиг на информация по въпроса как да намерим Роси. Как можеше да ни помогне един списък от книги, някои при това явно несъществуващи?
— Ела в стаята ми — безцеремонно каза Хелън, щом стигнахме пансиона. — Трябва да поговорим насаме.
Липсата на момичешки скрупули в друг случай би ме развеселила, но точно сега лицето й излъчваше такава сурова решителност, че само се питах какво ли е намислила. А и нямаше нищо по-несъблазнително от изражението й в този момент. В стаята й леглото беше прилежно опънато, а малкото й лични вещи бяха прибрани и не се забелязваха. Тя седна на прозореца и махна към един стол.
— Виж — започна тя, докато смъкваше ръкавиците и сваляше шапката си, — мислех си нещо. Струва ми се, че усилията ни да намерим Роси опряха в някаква стена.
Кимнах мрачно.
— Точно за това се бях замислил през последния половин час. Може би Тургут все пак ще измъкне някаква информация от приятелите си.
Тя поклати глава.
— Гоним дивите.
— Дивото — казах аз, но без ентусиазъм.
— Гоним дивото — поправи се тя. — Мисля си дали не пропускаме един много важен източник на информация.
Втренчих се в нея.
— Какъв източник?
— Майка ми — заяви тя с равен глас. — Беше прав, когато ме пита за нея, докато още бяхме в Съединените щати. Всеки ден си мисля за нея. Тя е познавала професор Роси доста преди тебе, а аз никога не съм я разпитвала за него, след като ми каза, че той ми е баща. Не знам защо, може би защото за нея темата очевидно беше доста болезнена. А и — тя въздъхна — майка ми е прост човек. Не мислех, че може да обогати познанията ми за работата на Роси. Дори и когато миналата година ми каза, че Роси е вярвал в съществуването на Дракула, аз не я притиснах за повече сведения, понеже си я знам, че е суеверна. Сега обаче се чудя дали няма да знае нещо, което да ни помогне да го открием.
Още с първите й думи в мен подскочи надежда.
— Но как ще говорим с нея? Нали каза, че тя няма телефон.
— Няма.
— Тогава какво?
Хелън стисна ръкавиците си и самоуверено ги шляпна в коляното си.
— Ще трябва да отидем да я видим лично. Тя живее в едно малко градче до Будапеща.
— Какво? — сега аз се ядосах. — Какво по-лесно от това! Просто се мятаме на влака с твоя унгарски паспорт и моя — опа! — американски паспорт и се отбиваме да си побъбрим с роднините ти за Дракула.