Капитани на фрегати

Холандците се поклониха към дивана, като наведоха плешивите си глави под коленете и докоснаха с ръце пода. Едва тогава се обърнаха към русите, стиснаха им ръце и се представиха. Те бяха: директорът на холандската фактория в Нагасаки, Дуф, неговият секретар, двама капитани на спрелите в пристанището холандски кораби и един важен холандски чиновник, барон Пабст. Крузенщерн им предложи да седнат. Холандците погледнаха плахо към японските офицери, потъпкаха на място и най-сетне, като събраха смелост, решиха да седнат на столовете.

Директорът Дуф говореше по английски. Крузенщерн се зарадва много на това. Той можеше да поговори с него за каквото си ще и японците няма да ги разберат.

— Защо толкова много се унижавате пред японците? — попита го Крузенщерн.

— Че как иначе? — каза Дуф. — Щом искаш да търгуваш с японците, трябва да се подчиняваш на техните правила и да ги търпиш. Ако от вашето пратеничество излезе нещо свестно, и вие ще се унижавате не по-малко от нас. Впрочем не мисля, че ще пуснат господин Резанов в столицата на Япония. Най-вероятно е да ви изпратят оттука с празни ръце, както изпратиха англичаните, когато дойдоха в Нагасаки преди пет-шест години…

Крузенщерн не слушаше с особено доверие пророчеството на Дуф: беше ясно, че холандците не искат да пуснат русите да ги конкурират в Япония. Струваше му се, че Дуф просто го плаши, и той заговори с холандските капитани. Разговорът скоро потече леко — на капитаните беше интересно да поговорят с такъв опитен моряк като Крузенщерн. Те на драго сърце му разказваха за своите плавания около Африка, по Индийския океан, сред островите на Индонезия. Но щом Крузенщерн отвореше дума за Япония, където те са бивали много пъти, капитаните започваха да се заплитат, да се объркват, да отговарят не както трябва. Те упорито скриваха своите знания от чуждоземците.

Най-после гостите се наканиха да си отиват. Японските офицери станаха със съвсем каменен и надменен израз. На сбогуване те обявиха, че утре ще посетят „Надежда“ секретарите на губернатора и началникът на града. Крузенщерн се зарадва много на това известие: той се надяваше, че важните особи, които се канят да посетят кораба, ще донесат разрешение на моряците да слязат на брега и ще съобщят най-после нещо за предполагаемото пътуване на руския посланик до град Йедо18, столицата на Япония, при японския император. Но при това офицерите прибавиха няколко съвсем неутешителни думи — те казаха, че секретарите на губернатора ще вземат от екипажа на „Надежда“ всички пушки и всичкия барут.

— Нашето правителство не желае в нагасакското пристанище да се намират въоръжени чужденци — казаха те. — Когато си заминавате оттука, ние ще ви върнем пушките и барута.

Крузенщерн се разтревожи много и попита директора Дуф:

— Кажете, директоре, холандските кораби, като дойдат в Нагасаки, също ли предават всичкия си барут на японците?

— Разбира се — отговори холандецът. — Ние даваме не само барута, но и шпагите си. Инак на никаква цена не биха ни пуснали тука.