Шовинист
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шовинист». Краткое содержание книги:
Ваймс се изправя срещу твърде антипатични противници, които са решили да му видят сметката… и отгоре на всичко се смята, че те са „на негова страна“. Врагът може да се окаже още по-страшен. А неговият джобен Дезорганизатор го уверява, че сред нещата, които трябва да свърши днес, е вписано „Да умра“.
Но по-добре да не го прави, защото най-хитроумният изобретател и най-лукавият политик в света са потеглили към бойното поле с малък пакет, който гарантирано предотвратява всякакви битки…
Светът на Диска се впуска във война, в която са замесени армии от сардини, бойци, рибари, сепии и поне една от неизменните спътнички на войниците.
— Чудесно, но не виждам как това ще помогне — каза Бети.
— Летящо.
— А-а, ясно — каза Колън. — В Университета имат едно…
— В Ур има ли университет?
— Но, естествено! — потвърди Патрицият. — Откъде мислите Ал е научил как изглеждат магаретата?
Още веднъж смехът разсея подозренията. Колън несигурно се усмихна.
— Сър, наистина започвам много добре да я играя тази роля с глупавия дебел идиот, нали? — промълви той. — Някак си отвътре ми идва!
— Великолепно — одобри лорд Ветинари.
От висините пак се разнесе рев.
— Проблемът е, че ги държат заключени заради войната — обясни зад тях някой.
Къс пръстена тухла се разби наблизо.
— Както е започнало да троши минарето горе, в края на краищата само ще си падне.
— Може би ще го убедя да слезе — подхвърли Патрицият.
— Няма да можеш, офенди. Няма как да се разминеш с него по стълбите, нито да го обърнеш, а то няма да иска да излезе със задницата напред.
— Ще преценя ситуацията на място — отговори Патрицият.
Той леко прекоси разстоянието до входа на таверната и след малко се върна. Хората го видяха как влиза в кулата и го чуха как заизкачва стълбището.
— Явно е много добър — коментира някакъв човек до Колън.
След малко ревът секна.
— Обаче няма да го обърне. Много е тясно вътре — предположи опитен експерт по смъкване на магарета. — Не може да го обърне, то не иска да ходи назад. Това са добре известни факти.
— Бети, всякакви многознайковци има по света, нали? — отбеляза Колън.
— Аха. Винаги.
Кулата беше пълна с тишина. Хората втренчено я гледаха.
— Искам да кажа, ако успееш да наблъскаш трима или четирима души на върха на стълбището, което няма как да стане, би могъл да го преместваш крак по крак, и ако нямаш нищо против то да те хапе и рита междувременно…
— Хайде, хайде, разчистете мястото около кулата!
Стражите се бяха завърнали. Единият носеше под мишница навито килимче.
— Хайде, направете място…
— Чувам шум на копита — съобщи някой.
— Да, бе, и си мислиш, че нашият приятел с феса е накарал магарето да слезе?
— Я тихо, и аз чувам — каза Колън.
Сега всички очи се втренчиха във вратата. Лорд Ветинари се появи с дълго въже в ръка. Един глас зад Колън изрече:
— Хубаво, ама това е само въже. Сигурно е вързал две черупки от кокосови орехи на края, за да тропат.
— Искаш да кажеш, че е намерил кокосови орехи в минарето?
— Явно си ги е носел.
— Искаш да кажеш, че той си разнася насам-натам черупки от кокосови орехи?
— Ама не можеш да обърнеш магаре… Добре де, това е фалшива магарешка глава…
— Мърда с уши!
— Вързани са на конци — добре де, магаре е, но не е същото. Ако е имал секретен джоб… добре де, няма защо да ме гледате така. Виждал съм как го правят с гълъби…
След което дори неверникът млъкна.
— Магаре, минаре — обяви лорд Ветинари. — Минаре, магаре.
— Ама как — просто така? — възкликна единият стражар. — Как успя да се справиш? Това е номер, нали?
— Естествено, че е номер.
— Знаех си, че е номер!
— Именно, просто номер и нищо повече — потвърди лорд Ветинари.
— Значи… как тогава го свали?
— Искаш да кажеш, че не можеш да схванеш номера ли?
Тълпата проточи шии.
— Хм-м… носил си е надуваемо магаре…
— И поради каква причина, моля, ще се разнасям наоколо с надуваемо магаре?
— Ами-и…
— Такава, която без срам да обясниш на скъпата си стара майчица?
— Е, ако така ще гледаме на нещата…
— Тая е лесна! — обади се Ал-Джибла. — Минарето има секретно отделение. Трябва да има.
— Не, тук изцяло грешиш, това е само илюзия за магаре… Добре де, доста сполучлива илюзия…
Половината от зяпачите се бяха скупчили около магарето, а другата половина — около входа на минарето в търсене на скрити помещения.
— Ал и Бети, мисля, че сега е моментът да си тръгнем — заяви лорд Ветинари зад гърба на Колън. — Ще свием ей тук, по тясната уличка. И като се скрием зад ъгъла, се втурваме с все сила.
— Защо трябва да бягаме, сър? — попита Бети.
— Защото току-що им отмъкнах вълшебното килимче.
Ваймс вече се беше загубил. Е, да, имаше го слънцето, но това беше просто посока. Чувстваше го върху едната си буза. Камилата се клатушкаше наляво-надясно. Нямаше смислен начин да се прецени изминато разстояние, освен по хемороидите.
„Седя със завързани очи на гърба на камила, яздена от д’рег, който е член на най-враждебното племе на света. Но съм почти уверен, че той няма да ме убие.“