Спечели облог за Сатаната

Замислих се точно за това. На косъм бяхме! Ами ако на онази дърта кранта й бе паднала подкова, за да стигнем до мястото час по-късно? Отговорът е: никога нямаше да успеем. Зовът щеше да прозвучи, докато сме още на път, без никой от двамата да е пречистил душата си. И вместо да се възнесем, щяхме да дочакаме Съдния ден затънали в грях, за да бъдем запратени право в ада.

Вярвам ли в предопределението?

Чудесен въпрос. Сега да се заемем с онези, на които все пак имам отговор. Не бях в състояние да измеря времето, през което се носех в онези облаци. Случваше се да зърна и други хора, но никой не беше достатъчно наблизо, за да си поприказваме. Чудех се кога ли ще видя Исус — нали Той е обещал, че ще ни посрещне в небесата?

Напомних си, че така би се държало детенце, което тропа с краче и настоява мама да изпълни молбата му веднага, а тя само отвръща: „Търпение, миличко. Още малко.“ За мен и Господ времето не е едно и също, пише го и в Библията. Нямах представа колко работа има да свърши Исус през Съдния ден. Е, поне за едно негово занимание ми бе напомнено — онези разтварящи се гробове. Умрелите с името Христово на уста (колцина са били — милиони? милиарди?) щяха първи да срещнат нашия Небесен Отец и, разбира се, Исус щеше да е с тях по време на това величествено събитие. Бе им обещал.

Щом проумях причината за бавенето, изведнъж ми олекна. Охотно щях да изчакам и своя ред да видя Господа наш… и тогава щях да отправя към него единствената си молба — двамата с Маргрете да сме отново заедно.

Без никаква грижа, отпуснат и спокоен, без да изпитвам жажда или глад, аз се носех без усилия из облаците. Започвах да изпитвам обещаното блаженство. И заспах.

Сигурно се бях унесъл задълго заради пълното изтощение през последните три седмици. Щом се събудих, прокарах длан по бузите си и наболата четина ми подсказа, че са минали поне две денонощия. Докоснах предния джоб на куртката си — да, моят верен „Жилет“, подаръкът от Марга, си беше на мястото. Нямах обаче нито сапун, нито вода, нито огледало.

Усетих леко раздразнение, защото се бях събудил от тръбен зов (не онзи велик Зов, сега вероятно свиреше някой дежурен ангел) и нямаше нужда никой да ми подсказва значението му: „Хайде, стегнете се! Ваш ред е!“ А аз съм небръснат от два дни. Ама че неприятно!

Ангелите ни насочваха като същински пътни полицаи, за да се подредим както те искаха. Не се съмнявах, че са ангели — имаха си криле и бели одежди, а видът им будеше страхопочитание. Близо до мен прелетя един, който беше висок към три метра. Не размахваха крилете си (по-късно научих, че ги носят само за тържествени случаи или като белег на положението си). Открих, че мога да се придвижвам според указанията им. Досега не успявах да помръдна по свое желание.

Първо ни подредиха в колони, проточили се вероятно на хиляди километри, после събраха колоните в редици по дванадесет, накрая напластиха редиците една над друга, също по дванадесет.