Пясъчните крале
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-097-2
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пясъчните крале». Краткое содержание книги:
С това срещата бе завършена.
Дърветата на хълма бяха съвсем голи и блестяха от слана, а снегът — равен освен на местата, където минаваха стъпки или имаше вълнички от силния северен вятър, — сияеше ослепително на следобедното слънце. В долината под тях градът на Стоманените ангели изглеждаше невероятно спокоен и чист. Високи преспи се бяха натрупали в основите на източната стена и се издигаха до средата на червеникавия камък, портите не бяха отваряни от месеци. Много отдавна децата на Баккалон бяха събрали реколтата и се бяха затворили в града, за да се греят край огньовете. Ако не бяха синкавите пламъци, които не угасваха по цяла нощ, и редките патрули по стената, неКрол сигурно щеше да си помисли, че Ангелите са заминали.
Дженшийката, която неКрол, кой знае защо, бе нарекъл Непримиримата говорителка, го погледна с неестествено тъмните си за своя вид очи.
— Под снеговете лежи разрушеният бог — рече тя и меките звуци на дженшийския не успяха да скрият болката в гласа й. Двамата стояха на същото място, където преди време неКрол бе довел Ритър, мястото, където някога се бе издигала пирамидата от пеещ камък. НеКрол бе облечен от главата до петите в бял термоизолиращ костюм, прилепнал плътно по тялото му. Поглеждаше към Мечовата долина през синкавия пластослой на качулката. Но дженшийката, Непримиримата говорителка, беше гола. Вятърът рошеше сивата й зимна козина. Ремъкът на лазерната пушка минаваше между гърдите й.
— И други богове освен вашия ще бъдат разрушени, ако не бъдат спрени Стоманените ангели — посочи неКрол и потрепери, въпреки изолиращия костюм.
Дженшийката сякаш не го чу.
— Бях дете, когато дойдоха, Арик. Ако не бяха посегнали на нашия бог, сигурно още щях да съм дете. Когато всичко свърши, светлините угаснаха и сиянието в мен замря, побягнах надалеч от пеещите камъни, отвъд нашата родна гора, без да зная какво да правя, без да помисля за прехраната си дори. Нищо не е както едно време в тъмната долина. Дивите свине бягаха от мен или ме заплашваха с бивните си, други дженши искаха да ме нападнат или се биеха помежду си. Не разбирах какво става, нито можех да се моля. Дори когато Стоманените ангели ме откриха, не осъзнах какво ме чака и тръгнах с тях за града им, без да познавам дори речта им. Помня стените и децата на въжета — толкова много и по-малки от мен. Едва тогава — когато ги видях да висят там — започнах да крещя и да се боря и в мен се пробуди нещо диво и необуздано. — Тя втренчи поглед в него, вдигна космата ръка и я положи на приклада на пушката.
НеКрол я бе обучил добре, от деня, когато тя се присъедини към него, в края на лятото, след като Стоманените ангели я бяха прогонили от Мечовата долина. Непримиримата говорителка бе несъмнено най-добрият войник от шестимата лишени от божества изгнаници, които бе взел със себе си и бе обучил. Преди това предложи оръжие на всеки от околните кланове и навсякъде получи отказ. Дженшите бяха убедени, че техните богове ще ги защитават. Само лишените от богове се вслушваха в думите му, и то не всички сред тях — мнозина бяха приети в други кланове. Но други, като Непримиримата говорителка, бяха видели твърде много жестокости, за да се успокоят. Тя бе първата, която взе оръжието, след като старият говорител я прокуди от Клана на водопада.
— Понякога е по-добре да си нямаш богове — рече неКрол. — Тези долу имат бог и той ги е превърнал в това, което са сега. Дженшите също имат богове и умират, защото им вярват. Вие, безбожните, сте единствената надежда.
Непримиримата говорителка мълчеше. Не откъсваше очи от смълчания град.
НеКрол я разглеждаше крадешком и се питаше: „Ако тя и останалите петима са единствената надежда за дженшите, има ли въобще надежда?“ Непримиримата говорителка и всички останали изгнаници таяха в душите си налудничав гняв, който понякога го плашеше. Дори Ритър да се върнеше с обещаните пушки, малобройната им група не би могла да спре настъплението на Ангелите. Ала и да успееха, колкото и да бе невероятно, какво щяха да правят тогава безбожните — къде щяха да намерят място?