Елантрис

Хратен се извъртя и погледна ниския мъж в очите.

— А ти какво казваш?

— Нищо — отвърна Омин. — За мен няма значение защо изкачваш тези стъпала, Хратен. Но се чудя защо проповядваш омраза към елантрисците, когато лично ти ги съжаляваш.

Хратен не отвърна веднага, а потропа с металната си ръкавица по каменния парапет.

— Не е толкова трудно, щом свикнеш — каза накрая той. — Човек може да се принуди да мрази, ако пожелае, особено ако е убеден, че е в името на по-голямото добро.

— Потискането на малцина води до спасение на мнозинството? — попита Омин с лека усмивка, сякаш смяташе концепцията за безумна.

— Не се подигравай, арелонецо — предупреди го Хратен. — Имаш малко възможности и двамата знаем, че най-безболезнената е да се съгласиш с мен.

— Да проповядвам омраза, която не изпитвам? Никога няма да сторя това, Хратен.

— Тогава ще останеш незначителен — отвърна простичко гьорнът.

— Така ли трябва да бъде?

— Шу-Корат е кротка и ленива религия, жрецо. Шу-Дерет е жизнена и динамична. Ще ви помете като наводнение в застоял водоем.

Омин се усмихна отново.

— Хратен, държиш се така, сякаш истината би могла да бъде повлияна с просто упорство.

— Не говоря за истини и лъжи, а за неизбежност. Не може да се изправите срещу Фьорден, а където властваме ние, се вярва в Шу-Дерет.

— Човек не може да отдели истината от действията. — Омин поклати плешивата си глава. — Неизбежно или не, истината се издига над всичко. Тя не зависи от това, кой има по-голяма армия, кой изнася по-дълги проповеди и с колко жреци разполага. Може да бъде избутана надолу, но винаги ще изплува. Истината е единственото нещо, което не може да бъде сплашено.

— А ако истината е в Шу-Дерет? — настоя Хратен.

— Тогава ще надделеете. Но не дойдох, за да споря с теб.

— О? — Хратен повдигна вежди.

— Не. Дойдох, да ти задам един въпрос.

— Питай, жрецо, и после ме остави на мислите ми.

— Искам да знам какво стана — започна Омин с изпитателен поглед. — Какво стана, Хратен? Какво стана с вярата ти?

— Вярата ми ли? — попита изненадано гьорнът.

— Да — отвърна Омин с почти напевен тон. — Все някога си вярвал, иначе нямаше да прекараш толкова време като жрец, че да станеш чак гьорн. Но по някое време си я загубил. Слушал съм проповедите ти. В тях има логика, пълно разбиране и решителност. Но не виждам вярата и се чудя какво е станало с нея.

Хратен пое бавно въздух през стиснатите си зъби.

— Махай се — процеди той, без да поглежда към жреца.

Омин не отвърна и той се завъртя. Арелонецът вече бе заминал и се отдалечаваше по стената сякаш бе забравил за присъствието му.

През тази нощ Хратен остана дълго време на стената.