Град от пепел

— Ти си луд.

— Възможно е — каза Алек. — Но също така е възможно да съм наясно с това какво можеш. — Той сви рамене. — Поне можеш да опиташ.

Джейс погледна към Алек, към откритото му, честно лице и спокойни сини очи. Той е луд, помисли си Джейс.

Иначе беше вярно, в разгара на битките бе правел чудеса, ала не само той. Дължеше се на кръвта на ловците на сенки, на дългите години обучение… и все пак бе невъзможно да скочи на десет метра височина.

Как ще разбереш дали можеш нещо, ако никога не се опиташ да го направиш?, обади се тих вътрешен глас.

Гласът на Клеъри. Той се сети за нея и за нейните руни, за Града на тишината и за това как бе свалила оковите от ръцете му, за което се изискваше огромна сила. Двамата с Клеъри имаха една и съща кръв. Ако Клеъри е способна на такива неща, то защо да не е възможно…

Джейс се изправи на крака, почти машинално, огледа се наоколо, като бавно се спря на всеки предмет в стаята. През завесата от сребрист огън, която го обграждаше, все така се виждаха огледалата от пода до тавана и купищата оръжия, висящи на стените, чиито остриета матово блестяха. Наведе се и вдигна недоизядената ябълка от пода, погледа я известно време замислено… после замахна с ръка и я хвърли с всичка сила към една от стените. Ябълката се удари в трепкащата сребриста стена и се пръсна в корона от леещ се син пламък.

Джейс чу как Алек изплашено затаи дъх. Значи инквизиторката не беше преувеличила. Ако удареше твърде силно някоя от стените на затвора, щеше да умре.

Алек се изправи на крака, внезапно разтреперан.

— Джейс, не съм сигурен, че…

— Млъкни, Алек. И не ме гледай така. Това не ми помага.

Каквото и да бе отвърнал Алек, Джейс не го чу. Той бавно се завъртя на място, а очите му се фокусираха върху дървените греди. Руните, които му осигуряваха отлично зрение на дълго разстояние, веднага се активираха и сякаш гредите се приближиха оптически. Той виждаше нащърбените им ръбове, техните извивки и чворове, черните петна, получени с времето. Ала те бяха здрави. Вече стотици години поддържаха покрива на Института. Щяха да издържат и един тийнейджър. Джейс раздвижи пръстите си, пое дълбоко, бавно и контролирано въздух, точно както го беше учил баща му. Мислено си представи картина, в която той скача, издига се нагоре, хваща се за една от гредите и леко и плавно се качва върху нея. Повтаряше си, че е лек като стрела, която свисти във въздуха, бързо и без да спира. Ще е лесно, каза си той. Лесно като детска игра.

— Аз съм стрелата на Валънтайн — прошепна Джейс. — Все едно дали той знае това или не.

И скочи.