Заслепяващият нож

Второто, което забеляза, бяха пушките. Янус Бориг обичаше пушки. Имаше една закрепена срещу вратата с дулото към шпионката в случай, че Янус реши да убие някой посетител вместо да го покани гостоприемно вътре. Но други бяха разпръснати навсякъде все едно, че бъркотията се беше препънала в тях и ги беше разритала наоколо. Пистолети, последен модел мускети с кремъчен затвор, магазинни пушки, къси мускети — удобните средства за убиване на хора бяха подръка и навсякъде.

— Не докосвай нищо — предупреди го Янус.

„Не съм и помислял, благодаря.“

— Половината неща тук вътре ще те убият, ако ги бутнеш неправилно.

„О! Страхотно!“

Тя се завъртя и сложи нещо на една лавица. Беше малко пистолетче. Дръпна от дългата си лула, кривна устни в подобие на усмивка и издуха дим от двете ъгълчета на устата си едновременно.

— Обещай ми нещо, копеле на най-великата Призма в историята.

Обърна лулата си и изчука пепелта до купчинка друга пепел. Вдигна друг пистолет, зареди го и след това с върха на ударника изчегърта останалата в лулата пепел. С всяко остъргване зареденият пистолет се въртеше и се насочваше ту към челото, ту към слабините на Кип.

Навсякъде около него имаше десетки неща и той не можеше да се премести никъде, без да докосне нещо.

— Ъъ, да? — каза Кип.

— Обещай ми, че няма да ме убиеш или да донесеш за мен на тия, които биха могли.

— Обещавам.

Тя смукна пискливо с устни и се изплю. Остави пистолета, след което натъпка лулата с тютюн, без да откъсва очи от него. Кип беше готов да се закълне, че до купчинката тютюн има купчинка барут. Старицата дръпна фитил от затвора на един от мускетите, пъхна го в пламъка на фенера и разпали с него лулата си.

— Закълни се — каза му иззад пелената дим.

— Заклевам се.

— Пак.

— Заклевам се.

— И с това се обвърза. Ела с мен — рече тя.

Кип се запровира след нея между безбройните вещи и оръжия. Тази жена не беше добре.

Последва я нагоре по стълбите и в работната ѝ стая. Разликата между помещенията беше поразителна. След стълбите бъркотията не беше оставила и една мръсна лапа. Тук нямаше никакво безредие. Всяка повърхност беше безукорна, всичко бе изработено от бял мрамор с червени жилки. Бижутерски лещи, чукчета и длета висяха до малки четчици, специални фенери и малки шишенца с боя. Едно писалище беше от плоча, с парченца креда на нея и всевъзможни сметала, големи и малки. Срещу него имаше статив, с черно платно и увеличителна леща пред него.

Една от стените бе заделена за довършени карти. Бяха окачени толкова нагъсто, че човек не можеше да пипне стената. А тя беше толкова голяма и толкова нагъсто покрита с тях, от пода до тавана, че ако Кип не беше прекарал последните седмици в библиотеката да запаметява всичко, което можеше да научи за тези карти, нямаше да има представа, че всяка от тях струва цяло състояние. Тези бяха оригинални.