За честта на Прици

— Веднъж видях един туристически справочник, който никога няма да забравя. Беше за Южния остров на Нова Зеландия. Много спокоен и много красив.

— Тогава какво, по дяволите, да вървим. Да вземем куфарчето и да тръгваме веднага.

Тя се наведе, вдигна ръката му и я целуна.

— Има ли смисъл, Чарли? Знаеш, че ще ни намерят, независимо къде ще отидем. Искам да кажа, засегната е честта на Прици, нали? Ти сега си Бос. Нека си мислим за нашето щастие. Можем да отидем на Южния остров догодина.

Той я целуна нежно по бузата.

— Само още едно от онази влудяваща напитка с ананас и ще се забравим в леглото.

Тя загаси двигателя и отвори вратата.

Седнаха на същата маса и поръчаха на същия келнер. И двамата се бяха върнали към първата си среща. И двамата за малко бяха оставили настрана смъртоносните си планове. Чарли държеше ръката на Айрин и я гледаше в очите. Изглеждаше влюбен като стотици други влюбени мъже, но умът продължаваше да му напомня, че е професионалист и трябва правилно да балансира нещата, за да не помисли тя, че ще й види сметката. Много му се искаше да сподели всичко с нея, да я чуе как казва, че разбира всичко, че така трябва, а той да махне с ръка, да съберат няколко сака и да заминат с петстотин и четиридесетте хиляди долара.

— Хей, Айрин, може би трябваше да заключим колата. Парите са в онова куфарче в багажника.

— Никога не можех да си представя, че ще накараш Прици да платят по този начин — учуди се тя.

— Той ти е благодарен за Филарджи. Петстотин и четиридесет са нищо. Ти си много известна в дома на Прици.

— Какво нещо! — отвърна Айрин.

Имаше ли смисъл от това будалкане, мислеше си тя. Става по-лошо. Мъжете наистина искат да получат и последната частица от играта с картата на Валентин83. Всичко, което правеха, беше в разрез с логиката. Чарли беше великолепно момче. През целия си живот не беше срещала друг като него, който така да я разпали, че тя да пожелае да са заедно. Може би те бяха онези две носещи се половинки от едно цяло, за които се говореше в поезията. Може би имаха нужда именно от това цяло — да си бъдат верни един на друг за всичко, което ставаше по пътя им, и никога да не се занимават с разсъжденията на другите и с разни банални изкушения. Искаше й се това да бъде темата на разговорите в деня на първата им среща. Това беше най-важното нещо, което трябваше да бъде понятно на двамата. Нищо не се получаваше, когато го разбираше само единият. Беше твърде късно дори да си мисли по този начин. Ако продължеше да разсъждава така, това би я размекнало и би й отредило фатален край. Тя се пресегна към другата му ръка и помоли:

— Време е да вървим, Чарли.

Когато излязоха от колата на алеята у Айрин, Чарли каза: