Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Аз й закимах насърчително.
— В правото си да не го харесваш, всъщност и аз смятам, че е труден характер, но без него няма да постигнем целта си.
— Защо? — знаех си своето аз. Ума ме погледна отчаяно, аз обаче вдигнах ръка. — Не се заяждам. Добре де, не само се заяждам. Но от къде на къде е чак толкова незаменим? В Тинтаджъл никой друг ли не можеше да се вживее в ролята на Елмър Фъд?
— Какво в нас ти е направило впечатление, Марти?
— В какъв смисъл?
— В смисъл, какво според теб е най-характерно за малката ни… дружинка?
— Освен това, че аз изобщо не се вписвам в нея… — Погледнах Шобан. После и Ума. И ми светна. — Събрали сте се тук страхотна коалиция за борба с вятърните мелници — отбелязах аз. Бях си мислил за това и преди, докато се бяхме мотали по онези затънтени кръчми. И бяхме разговаряли с Баба Дюти. — Предполагам, че не е случайно.
— Според някои няма случайни неща.
— Знам, но понякога пурата си е просто пура, и толкоз. Не се сърди — обърнах се аз към Шобан.
Тя вдигна рамене.
— Марти — подхвана Ума, — силата на Тулий отчасти се дължи на това, че неговите хора са невидими, умеят да се спотайват и да се крият, да живуркат в места, където всички ги виждат, но не ги забелязват. Именно по тези скришни места те трупат сили, разрастват се злотворно, без някой да им пречи. Хора като нас, били те с мургава или черна кожа, с желания и чувства, които не се вписват в общоприетите, със стремежи и вярвания, понякога смятани, меко казано, за чудати, няма къде да се спотайват и крият. Дори и да се скрием, няма да избягаме от Тулий, рано или късно той ще ни застигне — един по един.
— И затова трябва да сте заедно.
— Точно така. Трябва да обединим пред всички силите си срещу такива като хората от Тулий, както стори ти, но сме длъжни да водим същата битка и в тъмните места. Когато сме заедно, гласовете ни се чуват по-добре, а познанията ни, нашата сила са по-големи.
— Но какво е мястото във всичко това на мъж от бялата раса? — попитах аз.
— Сякаш и ние не сме си задавали този въпрос триста четирийсет и седем пъти — каза Шобан.
Погледнах Ума. Тя не ми отговори, но върху лицето й се бе изписал ужасно многозначителен израз. Надигнах бирата, в нея обаче нямаше нищо.
„Лоша поличба“, рекох си.
Шобан глътна без вода още няколко хапчета за болката и пак си легна. Измих чиниите и чашите, а Ума извади от дрешника още две възглавници. Надникна в кухнята да ми каже „лека нощ“, но аз нямах намерение да я оставям да се изнизва току-така.
— Какво не ми казваш? — попитах я.
Тя въздъхна едва чуто.
— Капнала съм от умора, Марти.
Известно време се гледахме. През последните три денонощия Ума се бе състарила с цели три години.
— Добре де, така да бъде — вдигнах аз ръце и пак се обърнах към мивката.
Ума продължи да стои.
— Мислех, че си капнала от умора.
— Аз пък мисля, че вече съм заспала.
— Ами лягай си тогава.
Мъчех се да махна с мръсната гъба и със студена вода петната по стара чаша. Ума не се и помръдна.
— Какво те интересува, Марти?
Спрях водата, огледах се за кърпа и накрая си избърсах ръцете отпред в ризата. Ума поклати глава и извади кърпа за съдове от едно чекмедже. Вече не ми трябваше, но я взех колкото от любезност. Метнах я върху плота.
— Какво означава „манге гинен“? Знаеш, нали?
— Да, проверих.
— Е?…
— Свързано е с един ритуал във водун. Това е обред, при който се призовават духовете на мъртвите и им се правят дарове. Жертвоприношения.
— Не ми говориш за зайчета, нали?
— И аз не знам.
— И какво общо има това с мен? Защо съм го сънувал?
— Не мога да кажа.
— Виж ти!
— Не съм сигурна, Марти, а сега не ми е до догадки. Вероятно знаеш поговорката, че малкото знания са опасно нещо.
— Да — рекох аз, — и че абсолютната власт покварява абсолютно.
— В какво ме обвиняваш?
Въздъхнах тежко и поклатих глава.
— В нищо. Наистина. Сигурно… и двамата сме много уморени.
Ума кимна. Но продължи да стои.
— Какво смяташ да правиш? Утре ще се случи нещо ужасно, нали? Усещам го.
— Има един човек, когото трябва да намерим. Човек, който е изключително силен.
— Толкова силен, че да спре Тулий ли? Без ние да ходим в Дуорфай Стейн?
— Според мен, да.
— А защо не го потърсихме този човек още от самото начало? — попитах аз.