Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Ръката му беше стигнала до вътрешността на бедрото й. Чувстваше бикините си влажни. Пясъкът още излъчваше топлина и Лори си внуши, че тялото й е изтъкано от огън, че прогаря земята под себе си. Когато допирът му достигна вътрешността й, тя изстена, устремявайки се към него, обхващайки с разтреперани пръсти ръката му, притискайки я към топлотата си. Не виждаше лицето му — представляваше само черен контур на фона на още по-черното небе. Единствено широко отвореното око на луната се взираше в нея, преливащо от ярка светлина.
Жан я целуна отново, прониквайки с език в устата й. Помежду им пробягаха струи вода, приливът ги навести със солената си, първична студенина. Тя разкопча ризата му, прокарвайки длани по гърдите му, вдишвайки аромата на плътта под разгръщащата се материя, сякаш отворила прозорец в уханен летен ден.
— Девствена ли си? — попита я задъхано.
— Да. — Едва произнесе думата под напора на чувствата си.
Твърдината му се притисна между отворените й бедра. Никога досега не бе изпитвала толкова всепоглъщащо чувство, наближаващия наплив на трепетна и приятна възбуда, твърде интензивна, за да я понесе.
Щом той проникна в нея, Лори избухна в екстаз. После, изпаднала в неземно упоение, отплува в сладка бездънност, докато силните ръце на Жан я придърпваха към него, избавяха я, съединяваха телата им. Болката беше мъчителна, но мимолетна, а след нея в слабините й се разля неизмерима наслада. Чувството да го приеме в себе си, да се слее с него, да постигне хармония с ритъма на тялото му я караше да жадува сладка смърт, точно тук и сега, на същия този остров, и, изцедена от всичката си жизнена енергия, вкусила върховната амброзия на Вселената, да отплава в безбрежния океан.
Наслада и болка…
Той се тласна в нея, заличавайки границата помежду им. Лори се устреми към оргазма по-бързо, отколкото някога си бе представяла, че е способна. Морската вода обля брега още по-обилно, достигайки чак до точката на единението им, дарявайки й своята мокрота, щипейки леко със солта си, а той ускоряваше темпото, дъхът му свистеше в ухото й, горещината помежду им нарастваше, кожата им сякаш пламтеше, а той проникваше още по-надълбоко, още по-болезнено и по-сладостно едновременно, движенията му я нажежаваха като драсната кибритена клечка и внезапно се възпламени, достигайки върха с вика, който бе таила в гърдите си с години, запращайки го в необятното небе.
Само още един тласък му беше нужен, и той се присъедини към екстаза й. Лори усети напрежението и топлината на течността, а лицето му гореше в рамото й, гърбът му се издигаше и спадаше, лепкав от пот и солена вода.
Жан се преобърна по гръб с една ръка през гърдите си и затворени очи. Лори видя как вената на врата му пулсира учестено. Вгледа се в нея, очаквайки и тя да се успокои.
Уеднакви дишането си с неговото. Докосна кожената гривна на китката му — най-накрая можеше да си го позволи.
— Благодаря ти.
Жан не обърна лице към нея.
— За какво?
— Знаеш за какво. За помощта ти онзи ден. Спаси ми живота. Така и не ми даде шанс да ти благодаря, затова го правя сега.
— Не е нужно.
— Напротив.
Той се обърна към нея. Лунната светлина придаваше по-топъл цвят на очите му. Най-сетне го виждаше като човек от плът и кръв.
— Грешка беше — каза й в тъмнината. — Не биваше да се намесвам.
— Но се намеси.
— Беше грешка.
— Не говори така.
— Истина е.
— Защо се преструваше, че нищо не се е случило? — Сложи пръст в сгъвката на лакътя му, където кожата беше толкова нежна, че наподобяваше коприна. — Когато Десидерия ме доведе в агенцията. Знаеш ли, че уби една част от мен?
Той извърна очи и впери немигащ поглед в небето.
— Има неща, с които не си наясно, Лори. Тайни, които не мога да ти разкрия.
— Можеш да ми споделиш всичко.
Той се разсмя, но нерадостно.
— Наистина можеш — настоя тя. — Нищо няма да промени чувствата ми към теб.
Жан преглътна.
— Когато пристигна на острова — подхвана той, — ти казах, че непросветеността е ценна. Не говорех ей така.
— Целия си живот прекарах непросветена — отвърна тя. — Не се отнасяй с мен като с момиченце, след като си ме любил като жена.
Жан седна и прокара длан по тила си. Прибра колене към гърдите си и отпусна ръце върху тях, привел глава.
— Разделям се със съпругата си — обяви тихо. — Всичко свърши помежду ни. И то отдавна. Никога не сме се обичали един друг, не и както ми се иска.