Вестители
- Автор: Владимирова Цветелина
- Серия: Проклятието на Воронина #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: OrangeBooks
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Вестители». Краткое содержание книги:
Безкрайното преследване се превръща в битка на живот и смърт, в която Ксения трябва да избере на кого да се довери и да приеме истината за това коя е - потомка на тайно общество от хора, наречени вестители, които са посветили живота си на вечната борба с кръвожадни същества. Но зад заплахата и нарастващата сила на кръвожадните, се крие дълбоко заровена тайна, която може да предрече съдбата на хората и вестителите.
„Вестители“ е първата книга от поредицата „Проклятието на Воронина“, в която авторът ни потапя в свят на мистерии и древни традиции, неочаквани обрати, приятелство, чест и една невъзможна любов.
— Разбира се, че ще ти прости, Ксения — каза. — От всички хора, които познавам, ти най-много заслужаваш нечия прошка.
— Защо го казваш? — погледнах го любопитно.
Той се усмихна.
— Защото сърцето ти е по-голямо, отколкото показваш. И защото си по-смела от половината пазители, с които разполагам — обгърна раменете ми и ме поведе. — Сега ще ми позволиш ли да те прибера обратно в Палатата? — попита и в очите му заиграха игриви пламъчета.
— Щом искаш позволението ми, склонна съм да се съглася — казах, а гласът му отекна в искрен смях.
— Толкова лесно ли било, Ксения?
— Толкова — отвърнах и се усмихнах на свой ред.
— Ще го имам предвид занапред, когато се налага да ти налея малко разум — каза и ми отвори вратата на джипа.
Аз го стрелнах предупредително, а на лицето му заигра едва доловима усмивка.
Скоро вече бях в Палатата. Нямаше и следа от тържествената украса и ритуалните свещи, поставени по стените в чест на Пророчицата. Сякаш поменът изобщо не се бе състоял, а бяха изминали по-малко от дванадесет часа от вечерта, когато се втурнах да преследвам загадъчната непозната вън от безопасните предели на Палатата. През зимата нощите в Москва бяха дълги, тъй като слънцето изгряваше късно. Доста по-късно отколкото в България. Всичко наоколо все още бе покрито в мрак, който незабележимо избледняваше. Игор ме съпроводи до стаята в мълчание, беше напрегнат.
— Трябва да поспиш — каза, застанал на вратата.
Тялото му изпълваше рамката и пречеше на светлината от запалените лампи в коридора да си проправи път към стаята. Огледа внимателно обстановката зад мен и когато се увери, че няма опасност, малко се поотпусна.
— Шегуваш ли се? Не бих могла да заспя още цяла година! Толкова неща се случиха… — възкликнах и изведнъж се сетих за Майкъл.
Чудесно! От цялото клане тази вечер и всички изненадващи разкрития, аз се сетих първо за него и целувката му. Колко типично, Ксения!
— Трябва да поговорим за това — отвърна сериозно, което ме накара да се сепна.
За Майкъл? Да не би да изпуснах някоя мисъл на глас?
— Какво? — запитах го притеснено.
Той ме изгледа и се наведе по-близо.
— За случилото се тази вечер. За кръвожадния — изрече тихо. Беше съвсем нелогично, но си отдъхнах.
— Знам, но в момента има толкова много неща, за които се притеснявам.
— Не се тревожи за Зоя. Трима пазители ще бдят над нея през цялото време. Погрижил съм се да е в безопасност — увери ме той.
Косата обрамчваше лицето му и за миг ми се прииска да прокарам пръсти през нея. Гледаше ме съсредоточено и очите му обхождаха всяка част от мен. Стомахът ми се сви в спазъм от обзелото ме желание да го усетя близо до себе си. Чувствата ми към него разсейваха всяка мисъл и се улових, че просто стоя и го зяпам втренчено.
— Ксения, сигурна ли си, че си добре?
— Добре съм — казах и прокарах нервно ръка през сплъстената си коса.
Трябваше да се изкъпя. Веднага. Може би водата щеше да отмие не само мръсотията и кръвта от тялото ми, но щеше и да потуши трепетните вълни, които ме заливаха на талази.
— Не ми се иска да те оставям сама — рече и отново хвърли един изучаващ поглед на стаята.
— Всичко е наред, Игор. Просто ще взема един душ и ще си легна. Ако има нещо, ти си в съседната стая. Ще те извикам.
Той задържа погледа си за миг върху мен и кимна.
— Лека нощ, Ксения — каза и ме изчака да затворя вратата преди да си тръгне.
Изкъпах се внимателно и мъчително, в опит да не намокря превързаните места. Въпреки невероятните ми способности да устоявам на какви ли не физически изпитания или с две думи — як пердах, — мускулите ми се бяха вдървили и тялото ми пулсираше в тъпа болка. А когато най-накрая успях да отмия отвратителната кръв на кръвожадния от косата си, очите ми вече се затваряха от умора. Облякох една сатенена тъмночервена пижама и се стоварих в леглото. Вероятно бях заспала още преди главата ми да докосне възглавницата.
* * *
Отново бях извън Палатата. Как се бях озовала тук? Нощта караше всичко наоколо да изглежда още по-зловещо и застрашително. Вгледах се в сградата пред мен — мазилката по фасадата се ронеше. Изглеждаше изоставена. Отворих вратата и тя проскърца остро в тишината. Звукът отекна в голото помещение. Прахоляк и паяжини се стелеха пред лицето ми и стъпвах върху нещо натрошено на пода. Докато крачех напред, подметките ми хрущяха, сякаш прекалено шумно за тази празна къща. Времето тук бе спряло и може би се бях озовала на място, останало и забравено в средата на миналия век. Въздухът бе натежал и носеше смрадта на мухъл и нещо, което се разлагаше. Обиколих сутерена и в дъното видях проблясваща светлина. Когато се приближих, видях, че идва от стълбището, водещо към горния етаж. Стълбите проскърцваха натрапчиво под стъпките ми. Достигнах най-горното стъпало и когато очите ми съзряха стаята, открила се пред мен, тялото ми замръзна в паника. Потиснах един писък и покрих уста с ръка. Пръстите ми се впиха в кожата на лицето ми в опит да укротя ужаса, който ме обзе.