Последната граница
- Автор: Маклин Алистер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милчо Германов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Последната граница». Краткое содержание книги:
Бавно и неизбежно полудяваше. Най-страшното беше, че съзнаваше това. След последната инжекция, която бяха му били насила, той не можеше да направи нищо, с което да спре неумолимото настъпване на лудостта…
— Това беше истинска глупост, невероятно за мен — бяха първите думи, които изрече Янчи, загледан в изранената си, кървяща длан. Гласът му беше спокоен, но безжизнен. Той измъкна кърпа от джоба си и уви с нея наранената си ръка, за да спре кръвта. — Виждате ли — кимна към чашата — каква загуба? Жалко за хубавия „барак“, извинявай, Владимир — за пръв път чуха някой да произнася истинското име на Графа.
— Какво, за Бога, беше всичко това? — ръцете на стария Дженингс се бяха разтреперани от вълнение, така че малко от скъпоценната течност се разля от чашата му. Той по-скоро прошепна въпроса си.
— Чутото дава отговор на много неща — Янчи стегна кърпата около ръката си и стисна краищата и в юмрука си, за да я задържи. Той отново се загледа в игривите червени пламъци от огъня и продължи: — Сега разбрахме защо Имре изчезна изведнъж, вече знаем защо Графа се оказа предаден. Заловили са Имре, замъкнали са го в подземията на улица „Сталин“, измъчвали са го и той е проговорил, но не е издържал и умрял.
— Имре! — прошепна Графа. — Преди да умре! Небеса, простете ми, аз помислих, че той е побягнал от нас. — Той погледна озадачено към телефона. — Имаш предвид, че…
— Имре е умрял вчера — промълви Янчи, — бедният, самотен Имре. На слушалката беше Юлия. Насилили Имре с нечовешки мъчения и той им казал къде е тя. Точно, когато сме тръгнали за насам, полицаите са я заловили и от тогава я насилват да каже къде се намираме сега.
Столът на Рейнолдс се прекатури назад, когато той внезапно скочи на крака. Зъбите му се показаха и се оголиха разярено, като на вълк.
— Значи Юлия чухме да пищи по телефона! — Гласът му беше дрезгав и чужд, съвсем различен от нормалния. — Те я измъчват! Тези зверове я измъчват!
— Да, Юлия беше. Хидас искаше да ни покаже, че е готов да се пазари — каза Янчи потиснато и приглушено, защото зарови лицето си в ръце. — Но те не измъчваха Юлия, те измъчваха бедната Катерина пред нея, а Юлия е трябвало да проговори.
Рейнолдс го погледна удивено и неразбиращо, сякаш смисълът на думите му не достигаше до съзнанието му. Дженингс гледаше объркано и малко уплашено. Графа изруга някакво безсмислено богохулствено проклятие и продължи да мърмори нещо на себе си. Той очевидно беше разбрал сложната, абсурдна ситуация, в която бяха изпаднали. Янчи мънкаше нещо неразбираемо. Всички те бяха стреснати и сякаш не на себе си. Най-после Рейнолдс си даде сметка за случилото се, вдигна падналия на пода стол и тежко като подкосен се отпусна на него. Чувстваше краката си слаби и отмалели.
— Знаех си, че не е мъртва — прошепна почти безгласно Янчи, — винаги съм знаел че не е мъртва. Никога не престанах да се надявам, нали Владимир? Знаех си, че е жива. Какви ли мъчения е изтърпяла? О, Господи, защо не я остави да умре, за да се избави? А, ето и сега…
Излизаше, че съпругата на Янчи — Катерина е все още жива, помисли Рейнолдс. Юлия му беше разказала, че тя отдавна е мъртва, че е загинала само дни след като са я отвели в полицията, но очевидно тя бе издържала. Същата вяра и надежда, крепила Янчи през цялото време, за да я търси и да бъде сигурен че ще бъдат отново заедно, трябва да е поддържала искрицата живот, тляла у Катерина с убеждението, че един ден Янчи все пак ще я намери. Уви, днес тя беше в ръцете на палачите в полицията. Хидас бе напуснал затвора Сархааза, защото е знаел къде да я намери. Тези изчадия я държаха сега в ръцете си, и Юлия беше в ръцете им, а това беше хиляди пъти по-лошо.
Мрачни, неканени мисли за Юлия споходиха Рейнолдс. Сега той се припомни за дяволитата усмивка, когато я беше целунал за довиждане близо до остров Маргит. И в момента сякаш съзираше загрижения и поглед, когато тя видя до какво състояние го беше докарал Коко. Как го беше погледнала с внезапно помръкнали очи, щом се бе събудил. Сякаш още тогава Юлия беше предчувствала нещастието, което ги дебне…
Изведнъж, без дори да си дава сметка какво прави, Рейнолдс скочи отново на крака.
— Откъде се обадиха, Янчи? — гласът му беше възвърнал предишната си увереност. Нямаше и следа от вледеняващия изблик на ярост от преди малко.
— От улица „Андраши“. Какво значение има това, Михаил?
— Ние можем да ви ги върнем, можем веднага да ви ги върнем. Само Графа и аз. Можем да го направим.
— Ако изобщо има двама души, които биха могли да го направят, аз ги виждам сега пред мен, но дори и вие не бихте успели — усмихна се Янчи уморено. Усмивката само докосна крайчеца на устните му, но въпреки това той се усмихваше. — Работата, единствено работата, работата преди всичко, нали това е кредото на твоя живот? Ти си свърши работата, момчето ми. Какво би помислил полковник Макинтош?