Последната граница
- Автор: Маклин Алистер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милчо Германов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Последната граница». Краткое содержание книги:
Бавно и неизбежно полудяваше. Най-страшното беше, че съзнаваше това. След последната инжекция, която бяха му били насила, той не можеше да направи нищо, с което да спре неумолимото настъпване на лудостта…
Ако вложим такова разбиране за нещата, ще се породи съчувствие, на което насилието няма да се противопоставя; нали съчувствието днес кара еврейското общество да апелира към световната общност да помогне на заклетите им, но гладуващи неприятели, арабските бежанци. Състраданието подтиква руския войник да даде оръжието си в ръцете на Шандор; съчувствието-състрадание, породено от разбиране, накара почти всички руснаци, които живеят в Будапеща, да откажат да се бият с унгарците. И това състрадание това милосърдие ще настъпи, ще дойде навсякъде, само следва хората по света да го пожелаят.
Няма никаква увереност, че това може да стане по наше време. Това е риск, трябва да е риск, но разбира се по-добре риск с надежда, колкото и малка да е тя, отколкото риск от отчаяние да се натисне бутонът и да се изпрати първата междуконтинентална ракета. Но за да може рискът да успее, трябва преди всичко разбирателство. Планините, реките, моретата вече не са бариерите, които разделят хората. Умовете са, които ги разделят. Нетолерантността и невежеството са последната реална граница, която е останала на Земята.
Янчи замълча и в стаята настъпи тишина, нарушавана само от пращенето на боровите клончета, припламващи весело, и от монотонната песен на врящата в чайника вода. Сякаш огънят омагьосваше насядалите около печката, те го гледаха смълчани, все едно, че в буйните пламъци виждаха мечтаното от Янчи бъдеще. Но не пламъците ги омайваха, а неговият спокоен, настойчив, хипнотизиращ глас, онова, което казваше, и копнежите, които събуждаше. Дори гневът на професора се бе изпарил, а противоречиви мисли завладяха Рейнолдс. Само ако полковник Макинтош можеше да узнае, макар и част от тях, щеше да го уволни още при пристигането му в Англия.
Мълчанието продължи доста дълго. Без да го нарушава, Графа се изправи тихо, обиколи мълчаливо всички и напълни празните им чаши. Никой дори не го и погледна. Изглежда никой не изпитваше желание пръв да наруши тишината. Всички до един бяха потънали дълбоко в собствените си мисли. Рейнолдс почти несъзнателно си спомни за големия английски поет, който преди векове бе казал нещо подобно на онова, което сега Янчи казваше и тъй страстно защитаваше. Потънал в размисъл, Рейнолдс се стресна изведнъж от внезапния, рязък звук на телефона. Този звън, в унисон с мислите му, прозвуча като погребален. Янчи вдигна слушалката. Отговорът не закъсня.
Сякаш с един замах мечтателното настроение, породено от откровените мисли, които бе споделил с приятелите си, бе пометено. Той видимо се сепна, прехвърли чашата в дясната си ръка, а с лявата стисна слушалката. Още щом я вдигна, звънът секна внезапно и вместо него всички ясно чуха силен писък и продължителен вопъл на дълбок ужас и неизмерима болка. Те заглъхнаха постепенно във вледеняващ шепот, от който не можеше да се разбере нищо, защото Янчи инстинктивно притисна слушалката до ухото си. Чуваха се само откъслечни думи, произнесени от измъчен, ридаещ глас, но никой от присъстващите не успя да долови нещо определено, защото ръката, с побелели от стисканото на слушалката кокалчета, я притискаше плътно до ухото на Янчи. Чуваха се само смътни, несвързани звуци. Останалите в стаята можеха единствено да наблюдават израза върху лицето на Янчи, което помръкна, постепенно се вкамени и побеля толкова, че почти се сля със снежнобялата коса на главата му. Изминаха трийсетина секунди, без Янчи да каже нещо, само слушаше напрегнато. После внезапно се чу трясък от счупено стъкло и чашата в ръката му се натроши на множество парченца, които се разсипаха по каменния под. От безформената му, изранена длан започна да блика и потече струйка кръв, която на тежки капки закапа на пода върху стъклените отломъци. Янчи не обръщаше внимание на кръвта, той явно не съзнаваше какво всъщност става в момента около него, защото цялото му същество беше на отсрещния край на телефонния кабел, откъдето му говореха. После изведнъж каза:
— Аз ще ви повикам — продължи да слуша още малко, после прошушна задъхано: — Не, не!, — а гласът му прозвуча сподавено. Тръшна слушалката върху вилката, но преди това останалите можаха да чуят същия отчаян дрезгав писък, изпълнен с болка и ужас, какъвто доловиха в началото. Прекъсването на връзката сякаш посече като с гилотина писъка.