![Готвачът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/2/5/gotvacht-bg-download.jpg)
Готвачът [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс, Дилало Макс
- Серия: Кейлъб Руни #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-2331-8
- Переводчик: Ирина Денева-Слав
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Готвачът [bg]». Краткое содержание книги:
Но виждам, че някой ме е изпреварил.
Двете крила бавно се люлеят напред-назад, виждам изкривен метал и счупена ключалка и минавам през портата, която одрасква колата ми, преди да нахлуя на територията на имението.
Къщата се пада отляво, най-близката плевня е вдясно, а напред виждам паркирано…
Сребристо ауди!
Същото, което видях да влиза в автоморгата онази нощ — нощта, през която следих клетия Ибрахим Фарзат.
Били Нийдъм.
Трябва да е той.
Забавям скорост и спирам до аудито. Облечен съм твърде дебело за топлата сутрин, но не ми пука. Деветмилиметровият ми „Смит и Уесън“ е в ръката ми, а в джоба на якето си имам четири резервни пълнителя.
Оглеждам се и тръгвам към къщата.
Няма никого.
По поляните не се виждат коне, около конюшните не се забелязват коняри или друга работна ръка.
От тишината и покоя тук косата ми започва да настръхва.
Качвам се на верандата и виждам, че вратата е отворена.
Надниквам вътре.
Отвъд малкото антре се вижда пищно обзаведена дневна. Старинни мебели, тежки дървени маси, кристален полилей, ориенталски килими и подвързани с кожа книги, наредени плътно по рафтовете.
Влизам.
Някой седи на едното канапе.
Поемам си дъх.
Емили е, с тежки ботуши за езда със сребърни шпори, бежови панталони и елегантна бяла блуза с дантели по яката и маншетите.
— Госпожо Бодет?
Пристъпвам по-близо.
Главата й е отметната назад и виждам черната следа от изгорено, оставена от куршума, който е причинил раната в средата на челото й, точно над широко отворените й, шокирани очи.
Глава 95
Докато правя още една крачка напред, чувам зад себе си тих глас:
— Страшна гледка, а?
Завъртам се и вдигам пистолета, а Били Нийдъм изплува нехайно в полезрението ми, сякаш тъкмо влиза и очаква да види масата, сложена за закуска. Дори не ме поглежда, нито пък пистолета или мъртвата си сестра. Подминава ме, понесъл кожено куфарче и няколко сгънати карти и схеми. Облечен е с панталони от здрава, плътна тъкан, синя риза и кожено яке. Очила в авиаторски стил висят на верижка около шията му.
Пристъпвам към него и се прицелвам.
— Били…
Той вдига поглед.
— Какво? „Замръзни“? „Не мърдай“? „Арестуван си“? — Той се ухилва. — А, да. Вече не си ченге, нали така? Не си и кой знае какъв готвач. Махай се, Кейлъб, имам работа.
— Ти… сестра ти…
Той хвърля поглед към Емили.
— О, да, горката. От всички помияри, идиоти и крадци в клана Нийдъм, тя поне се отнасяше добре с мен. Изслушваше ме. Спореше, но кротко. И ме защитаваше, дори когато ти дойде да душиш наоколо. Нещата тръгнаха на зле чак когато заплаши да ти се обади и да ти каже истината. Мили боже, Руни, защо просто не си затвори очите?
Дулото на пистолета ми е на сантиметри от слепоочието му.
— Защото няма да ти позволя да продължиш! Няма да допусна да избиеш хиляди невинни хора! Ти и твоите…
Били е спокоен като социопат, какъвто и е, когато забожда поглед в картите и схемите и ме прекъсва:
— О, я стига дрънканици. Кой жали за загиналите в Берлин? А? Десетки хиляди жертви, когато руснаците нахлули в града, а сега Берлин е чист, свободен и сигурен град. Онези невинни е трябвало да умрат заради общото благо. Когато приключа, Ню Орлиънс ще се върне към корените си, към истинската общност без туристи-простаци, без строителните предприемачи, без онези, които ни крадат културата и…
Прицелвам се в гърдите му и нареждам:
— Били, ръцете горе и се изправи. Веднага!
Той вдига глава, поглежда ме, сякаш най-сетне разбира, че съм насочил пистолет към него, и меко казва:
— О, Руни, боя се, че не мога да го направя.
Ръката му се пъхва в коженото куфарче и преди да успея да реагирам, той вади оттам револвер и ме прострелва право в гърдите.
Глава 96
Имам чувството, че върху гръдния ми кош е стъпил слон с всичките си четири крака, все едно участвам в абсурден цирков номер. Отварям очи.
Ох, мамка му, боли.
Лежа по гръб на килима в дневната на Емили и се опитвам да си поема въздух. Не успявам.
Отдалече чувам как Били шумоли с някакви хартии и си мърмори, после долавям стъпки и вратата се затваря след него.
Затварям очи. Толкова е изкусително просто да си лежа тук и да оставя прииждащия мрак да продължи да приижда и да ме отнесе, а за цялата каша да се погрижи някой друг.