Опиянена от теб

Въздъхнах, темата не ми беше приятна.

— С теб никога няма да сме на едно и също мнение по този въпрос.

Пръстите й с изящен маникюр стиснаха внимателно сребърните прибори.

— Толкова си ми ядосана.

— Осъзнаваш ли, че татко е влюбен в теб? Толкова много те обича, че не може да те забрави и да продължи живота си. Мисля, че никога няма да се ожени. Никога няма да има сериозна връзка и в живота му няма да има жена, която да се грижи за него.

Тя преглътна и една сълза се плъзна по бузата й.

— Да не си посмяла да се разплачеш — наредих й аз и се наведох към нея. — Тук не става въпрос за теб. Не си ти жертвата.

— Значи нямам право да изпитвам болка? — сопна ми се тя с най-твърдия тон, който някога съм я чувала да използва. — Нямам ли право да плача, когато сърцето ми е разбито? Аз също обичам баща ти. Бих дала всичко, за да го направя щастлив.

— Не го обичаш достатъчно.

— Всичко, което съм направила, е от любов. Всичко. — Смехът й беше тъжен. — Господи… чудя се как все още си тук, след като имаш толкова лошо мнение за мен.

— Ти си ми майка и винаги си била на моя страна. Винаги си се опитвала да ме предпазиш, макар че средствата, които подбираш, невинаги са правилни. Обичам и теб, и татко. Той е добър човек и заслужава да бъде щастлив.

Тя отпи едва-едва от водата си.

— Ако не беше ти, щях да предпочета никога да не го бях срещала. Така и двамата щяхме да сме много по-щастливи. Сега вече не мога да направя нищо.

— Можеш да си с него. Да го направиш щастлив. Изглежда, ти си единствената жена, способна на това.

— Невъзможно е — прошепна тя.

— Защо? Защото не е богат ли?

— Да — отвърна тя и вдигна ръка към врата си. — Защото не е богат.

Беше до болка откровена. Сърцето ми се сви. Сините й очи гледаха мрачно, никога преди не бях виждала този поглед. Каква бе причината така отчаяно да се нуждае от пари? Щях ли някога да я разбера и проумея?

— Но ти си богата. Това не ти ли е достатъчно?

След три развода нейното лично състояние възлизаше на няколко милиона.

— Не е.

Вперих поглед в нея, не можех да повярвам на ушите си.

Тя отмести очи, светлината се отрази в трикаратовите й диамантени обици и те заблестяха в цветовете на дъгата.

— Не можеш да го разбереш.

— Тогава ми го обясни. Моля те, мамо.

Отново погледна към мен.

— Може би ще го направя някой ден. Когато не си ми толкова сърдита.

Облегнах се назад, главата започваше да ме боли.

— Чудесно! Сърдита съм, защото не те разбирам, а ти няма да ми обясниш, защото съм сърдита. Така до никъде няма да стигнем.

— Съжалявам, миличка — каза тя и ме погледна умолително. — Това, което се случи между мен и баща ти…

— Виктор. Защо никога не споменаваш името му?