Обратен камуфлаж [bg]

— Има нещо, което не разбирам — каза тя. — Защо не се върна преди нападенията през 2001? Каза, че си бил разочарован от талибаните и че си станал свидетел на твърде много кръвопролития. Амбицията да се завърнеш към медицината би трябвало да те е обзела преди това. Защо не предприе нищо? А и тези пощенски картички? Едва ли да намериш телефон и да звъннеш на доктор Лоз е било невъзможно за теб, поне не и през цялото време. — Тя беше убедена, че упражнява натиска умело, тъкмо с необходимата сила, но внезапно Хан се заоглежда из стаята с безсмислен и нефокусиран поглед.

— Достатъчно — намеси се Лоз. — Мисля, че го объркваш. Трябва да си даваме сметка за това, какво е преживял.

— Да, вероятно си прав. Ще си починем и ще продължим по-късно. — Тя изключи диктофона и напусна стаята. Харланд я последва навън, а Фойзи припомни за безплътното си до този момент присъствие, като се зае да подрежда столовете до стената и дръпна една брезентова щора върху прозореца, внезапно облян от слънчева светлина.

— Имаш ли представа какво правиш? — попита Харланд, когато стигнаха сянката на едно дърво на около петдесет метра от къщата.

— Да, така мисля… надявам се.

— Изглежда не напредваш особено много.

— Не съм и очаквала — отвърна тя.

Той забърса с опакото на ръката си струйка пот от бузата си.

— Тогава какво правим тук, по дяволите?

— Като се има предвид, че се каниш да се ометеш оттук, не смятам за нужно да ти отговарям. Тази операция е моя и смятам да я водя по най-добрия начин, който ми идва наум. — Тя замълча. — Кога тръгваш?

— Чакам знак от Фойзи, но вероятно довечера. Бих искал да помогна. Наистина.

— Можеш да ми помогнеш, като подготвиш сателитния телефон. Трябва да изпратя записа, който направих току-що, както и едно електронно писмо.

Тя отиде на масата, където бяха седели предната вечер, и натрака писмото на лаптопа си.