Братството на талисмана
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на талисмана». Краткое содержание книги:
Нападнат от опустошителите, Дънкан е спасен от Даян — правнучка на магьосник-ренегат. Към него се присъединява най-странната компания, която някога се е събирала — боязлив отшелник,дух, който не знае нищо за духовете, банши, свадлив таласъм, вещица и демон, избягал от Ада.
Дънкан вярва, че е под закрилата на вълшебния талисман. Но при решителната битка със Злото, единствената му надежда рухва. Остава му да разчита само на смелостта си и на своята мисия…
— Вашето гостоприемство ни приседна — рече Дънкан през стиснати зъби към жените, вървящи по пътеката. — Не се нуждаем от коричките хляб, които ни подхвърляте. Дано се продъните в Ада!
След това се обърна и тръгна надолу по пътеката. Дявол и Конрад седяха един до друг на каменната плоча, на която бяха спали.
— Къде са другите? — попита той.
— Отшелникът и вещицата отидоха да донесат вързопа на Красавица — каза Дявол. — Забелязали са го. Плувал е във водата и е дошъл близо до брега. Може би в него все още има нещо за ядене.
— Как се чувстваш? — обърна се Дънкан към Конрад.
Големият мъж му се усмихна.
— Треската премина. Ръката ми е по-добре. Подутина е спаднала малко и болката не е толкова силна.
— Милейди отиде в тази посока — обади се Дявол. Той посочи с пръст накъде е отишла. — Тя спомена нещо за разузнаване на околността. Преди да се събудете. Отиде преди доста време.
Дънкан погледна към небето. Слънцето клонеше към залез. Бяха проспали по-голямата част от деня.
— Стойте тук — каза той. — Щом другите се върнат, задръжте ги също тук. Ще отида да намеря Даян. Натам ли каза?
Демонът кимна ухилен.
— Ако има нещо за ядене — добави Дънкан — яжте го. Трябва да тръгваме. Нямаме време за губене.
— Милорд — обади се Конрад, — планирате да нападнем Ордата ли?
— Не можем да направим нищо друго — отвърна Дънкан. — Нямаме друг избор. Не можем да се върнем и не можем да останем тук. Този остров е отвратителен.
— Ще бъда близо до вас — усмихна се зловещо Конрад. — Нуждая се само от една ръка за да размахвам тоягата.
— И аз също — добави Дявол. — Снупи беше прав за това, което каза като ми даде вилата. Подходяща, каза той. И наистина е такава. Пасва на ръцете ми, като че ли е била направена за мене.
— Скоро ще се видим — каза Дънкан.
Откри Даян на малък нос, от който се виждаше блатото в посоката, откъдето бяха дошли. Седеше на малка скална издатина и като чу стъпките му зад себе си, се обърна.
— Време ли е за тръгване? — попита тя.
— Почти — каза Дънкан. — След малко.
— Не знам — започна тя. — Този сблъсък с Ордата …
— Има нещо, което трябва да ти кажа — прекъсна я той. — Нещо, което трябва да ти покажа. Трябваше да го направя отдавна.
Мушна ръка в кесията на колана си, извади талисмана и и го подаде.
Тя пое рязко въздух, протегна ръка напред и след това я отдръпна.
— На Уалфърт ли е? — попита тя.
Той кимна.
— Откъде го взе? Защо не ми каза?
— Защото се страхувах — отговори Дънкан. — Страхувах се, че можеш да предявиш претенции. Нуждаех се от него, нали разбираш.
— Нуждаел си се от него?
— Срещу Ордата — поясни той. — Това е целта, за която го е създал Уалфърт.
— Но Кутбърт каза …
— Кутбърт грешеше. Талисманът ни защитава от Ордата от деня, в който го намерих. Изпращаха създанията си срещу нас, но, с малки изключения, срещу нас не са излизали членове на Ордата. Държаха се на разстояние от нас.
Даян протегна две ръце и го взе от него. Завъртя го бавно и инкрустираните скъпоценни камъни заблестяха, докоснати от слънчевата светлина.
— Толкова е красив — каза тя. — Къде го намери?
— В гробницата на Уалфърт — отвърна той. — Конрад ме скри там, след като ме бяха съборили при боя в градината. Където за първи път се срещнахме, помниш ли?
— Каква странна приумица — каза тя. — Да те скрие в гробница.
— Конрад понякога прави странни неща. Обикновено те са резултатни.
— И ти го намери случайно?
— Когато дойдох в съзнание, открих, че лежа и че ми е неудобно. Реших, че е камък, който някой е хвърлил в гробницата. Отначало възнамерявах да ти го дам, ако го открия. Но след това, когато стана очевидно …
— Разбирам — прекъсна го тя. — А сега мислиш, че можеш да го използваш срещу Ордата. Може би да ги унищожиш?
— Ще рискувам — каза Дънкан. — Така мисля. Очевидно е, че нещо ни защитава. Трябва да е талисмана. Мисля, че имаме оръжие, от което Ордата се страхува. Защо иначе ще правят рояк срещу нас?
— И тогава Уалфърт е бил прав през цялото време — добави тя. — Останалите са грешали. Отхвърлили са го, макар да е бил прав.
— Дори магьосниците могат да грешат — заяви Дънкан.
— Искам да те питам нещо — каза тя. — Кажи ми, защо си тук. Какво те е довело тук? Какво става? Защо е толкова важно да стигнеш до Оксънфорд? Никога не си ми казвал. Или на Кутбърт. Кутбърт можеше да се заинтересува. Той имаше много приятели в Оксънфорд. Той им пишеше и те му пишеха. Години наред си кореспондираше с тях.
— Е, добре — въздъхна той, — има един ръкопис. Историята е дълга, но ще се опитам да ти я разкажа набързо.