Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
Водени от старицата, те се спуснаха по полегат хълм и навлязоха в широка просека в гората. Земята беше осеяна с ниски могилки, полускрити под мъртва папрат и гниещи борови клонки.
— Ето го гробището на Дьо Форж — каза Мартина и вдигна поглед към Нюмън. — Имате ли здрави нерви, сър?
— Виждал съм доста неприятни картинки.
— Тогава разровете с крак някоя от тези могилки. Можете да го направите и с ръце — виждам, че имате ръкавици, — но това, което ще намерите, може да не ви хареса…
Нюмън се наведе над най-близката могилка. Бръкна с ръка под мекия пласт от сплетена шума и изтръгна голямо парче от него. Отдолу се показа чиста почва, прогизнала от последния дъжд. Пръстите му докоснаха нещо твърдо. Разрови пръстта около предмета и спря. Пред погледа му се намираше човешки череп, част от заровен скелет, лежал на това място поне две години. Но това, което наистина прикова очите му, беше третата дупка в черепа. Можеше да бъде пробита единствено от куршум. Останки от дрехи не се забелязваха. Нюмън свали ръкавиците си и извади малък фотоапарат, изработен в лабораторията на Парк Кресънт, натисна бутона за нощни снимки и направи три. После пак си сложи ръкавиците, зарови черепа и хвърли обратно вдигнатата шума.
— Сега елате тук! — каза старицата. Стоеше изправена и сочеше с кокалестия си пръст към друга, прясно натрупана могилка.
Нюмън се наведе над нея, стисна зъби и разрови рехавия килим от клонки, който я покриваше. Под пръстта, плитко закопано, лежеше човешко тяло в ранен стадий на разложение. Този път нямаше съмнение, че в главата му от упор е бил изстрелян куршум. Тялото беше в униформата на редник от френската армия.
Нюмън направи десет снимки на трупа — млад мъж, отишъл да служи в армията, за да срещне там съдбата си. Той се насили да претърси дрехите му, но не откри никакви документи за самоличност. Погледна още веднъж тялото, преди да го зарови. Приличаше на дълбоко заспал човек.
— Сега тук!
Отново старицата. Отново разкривеният пръст, сочещ към друга смърт, към друг гроб. На Нюмън започваше да му се гади. Тръсна глава и бавно огледа просеката. Могилките бяха поне двадесет. Не можеше да повярва на очите си.
— Защо? — попита той.
Старата се изхрачи на земята:
— Дьо Форж ликвидира тези, които не поддържат възгледите му. Нали ви казах за племенника си…
— Да. Подозирали го, че е шпионин. А всички тези трупове тук? Не може всички да са били шпиони.
— Някои от войниците, доведени на това място, отказваха да копаят гробовете. Застрелваха и тях.
— А вие откъде знаете?
— Видях, чух как един войник захвърли лопатата и протестира пред командира си. Офицерът го застреля на място.
— А те как не са ви забелязали? — Нюмън още не беше убеден.
— Седнах в храсталака, когато чух шума от пристигането им. Май не вярвате на старата Мартина. Гледайте.
Жената, облечена в черно, се отдалечи и изведнъж изчезна. Нюмън я бе наблюдавал внимателно, но тя просто се стопи във въздуха. Огледа се, после я повика:
— Мартина, къде си?
— Тук.
Нюмън тръгна към гласа, последван от евреина. Почти се препъна в тялото на жената, приклекнало зад дебелия ствол на едно дърво. Сега вече й повярва. Каза на Моше, че отива за малко на брега. Беше докосвал труповете и се страхуваше от инфекции. Изхвърли ръкавиците в изтеглящите се вълни на отлива и изми ръцете си. Когато се отправи назад към Моше, видя Мартина, тръгнала на север по плажа да събира клонки.
— Трябва бързо да се върнем във вилата — каза той на евреина. — Знаеш ли къде живее Мартина?
— В малка къща в покрайнините на Сен Жиронс. Събира изсъхналите дръвца от плажа и опадалите в гората клони, за да се топли на огъня им. Част от събраното продава за подпалки. Така се изхранва.
— Живее като куче…
— Но поне живее. Ако я бяха забелязали войниците, отдавна да е мъртва. Хората на Дьо Форж идват тук с гумени лодки. Понякога чувам изстрелите. Мислех си, че провеждат учения. Не ми и минаваше през ума, че изпълняват смъртни присъди.
— Понеже стана дума за оцеляване, мисля, че трябва да извършим някои приготовления, когато се приберем във вилата. Ето какво ще направим…
Нападнаха ги малко по-рано, отколкото бе очаквал Нюмън. Бяха се настанили с евреина на тъмно в дневната, когато чуха напевите: