Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
33.
— Пристигнахме. Ето го и моя горски дом.
Нюмън внимателно огледа вила „Жон“. Беше малко по-голяма от старите дървени колиби. Гъстите борове, които я ограждаха, сякаш се опитваха да я достигнат, за да я погълнат. Не можеше да си представи откъде идва името й — „Жон“ на френски означаваше жълто, — но сега не му се питаше. Погледна часовника си. Повече от час до разсъмване. Когато Моше се качи с куфарите на верандата, за да отключи входната врата, Нюмън събра останалия багаж — торбата с празните бутилки, фунията и тубата с бензин.
Моше бе паркирал колата сред ниските храсти отстрани на „вилата“ и те отчасти я скриваха от погледа. Когато Нюмън стъпи на верандата, евреинът запали лампите.
— Моше, ще поогледам наоколо. Връщам се след минута — извика Нюмън и остави багажа на пода.
— Чака те чаша шампанско…
Вятърът брулеше на пристъпи върховете на боровете. Звукът напомняше морски прибой. Нюмън бавно крачеше в мрака. Вятърът поутихна и сега вече можеше да се чуе шумът от вълните, разбиващи се в близкия бряг.
Внимателно огледа местността около вилата. Зад постройката откри ровината, за която му бе споменал Моше. Приличаше на дълбок канал, полузатрупан от опадалите клони и шишарки, преминаваше покрай къщата и изчезваше в гората. Човек наистина можеше да пропълзи по дъното му и да не бъде забелязан.
Нюмън чувстваше, че атмосферата на Ланд започва да го потиска. Стъпваше безшумно по меката почва, стиснал в ръка своя „Смит енд Уесън“, и не можеше да се отърве от усещането, че е хванат в капан. Изпита нужда да излезе на открито и се отправи към брега.
Гората свърши изведнъж. Пред Нюмън се простираше безкрайната шир на Атлантическия океан. Огромни дълги вълни бавно се надигаха от водата, стоварваха се на плажа и покриваха пясъка с блестящ килим от пяна. Свикнали с тъмнината, очите на Нюмън изведнъж забелязаха някакво раздвижване на брега.
Беше застанал нависоко, а от водата го делеше дългата ивица на дюните, които на юг ставаха по-големи и напомняха на пустинен пейзаж. На плажа беше приклекнала фигурата на стара жена, увита в черен шал, която събираше нещо по пясъка.
Той бавно се оттегли обратно в гората, а после изтича до вратата. Лесно я намери — светлините й се виждаха отдалеч. Моше явно не беше с всичкия си. Нюмън рязко отвори вратата и видя приятеля си, седнал пред голяма дървена маса с чаша вино в ръка. Той посочи втора чаша на масата и каза:
— Това е за теб.
— Ти луд ли си? Осветил си къщата като коледна елха. Ако са ти вдигнали мерника, много ще ги улесниш.
— Аз съм готов да ги посрещна.
— Но аз не съм. На плажа се мотае някаква стара жена…
— Чудесно! — Моше се изправи. — Това е Мартина. Тя ще ти разкаже какво става по тия места. Ще отидем да я видим веднага.
— Но само след като угасиш проклетите светлини и заключиш вратата.
Двамата забързаха към плажа. Нюмън трудно да следваше уверения ход на евреина сред пясъчните дюни. Моше повика жената, а после предупреди Нюмън:
— Мартина се отнася с подозрение към непознатите. Но има основания за това. Какво, сам ще разбереш. Ще те представя като британски агент. Тя смята, че френските служби за сигурност сътрудничат на Дьо Форж.
Едва сега Нюмън видя какво правеше старицата. До самия край на пенестия килим, който периодично покриваше пясъка, тя събираше изхвърлените от морето клонки и трески. Сбръчканото й лице с остър нос и масивна челюст се извърна към Нюмън изпод шала, когато Моше представи спътника си.
— Във Франция изпълнявам официална мисия — каза й Нюмън. Разследвам престъпленията на генерал Дьо Форж.
— Говорите много добре френски. На англичаните обикновено им е трудно — рече тя, а очите й внимателно го изучаваха.
— Имате ли някаква информация, която би ми помогнала да го изправя пред съда?
Стената падна. Жената бързо заговори, като размахваше клонките в ръката си като оръжие. Очите й заблестяха от омраза:
— Племенникът ми служеше в Трети корпус. Дьо Форж го застреля като предател. Както и много други преди и след него. Убиват ги тук, в Ланд. Това е гробището на Дьо Форж. Елате с мен, ще ви покажа. Само елате…
Грубата й ръка сграбчи лакътя на Нюмън. Той се учуди на силата й, когато жената го повлече обратно към дюните, пусна го и пъргаво се заизкачва по тях. Вятърът беше утихнал и докато тя ги водеше към гората, злокобна тишина обгърна малката група.
Старицата крачеше към вилата, но преди да стигне до нея, се отклони по тясна пътека, водеща на юг през огромните стволове на боровете. Нюмън погледна часовника си. Надяваше се да не се бавят много. Искаше бързо да се върне в къщата. На идване бе забелязал кола, спряла в една пряка на главната улица в Сен Жиронс. Кола с двама души на предните седалки. Силният му инстинкт го предупреждаваше, че трябва да очакват най-голямата опасност призори.