Родена в лед
- Автор: Робертс Нора
- Серия: concannon sisters #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена в лед». Краткое содержание книги:
Когато свирепите зимни бури станат господари на западните ирландски графства, местните хора си стоят вкъщи, а туристите не идват. Пансионът на Бриана Конканън опустява, но това не я смущава — тя се наслаждава на спокойствието и тишината. Тази година обаче Бриана очаква странен гост — Грейсън Тейн, автор на криминални романи от САЩ. Скитник по душа, с тъмно минало, той възнамерява да прекара зимата в усамотение. Ала съдбата е отредила друго…
Към десет светлините бяха изгасени, къщата утихваше, а нейната тревога се превърна в примирение: ще се върне, когато поиска. Затова се настани в стаята си, взе плетивото, а кучето се излегна в краката й.
Макар че през целия ден бе шофирал, беше се разхождал и разглеждал околностите, настроението на Грей не се подобри особено. Ядосваше се на себе си, на факта, че лампата е оставена да свети, за да го посрещне.
С влизането си я загаси, сякаш да си докаже, че няма нужда и не желае подобни домашни сигнали. Тръгна направо към стаята си — очевидно съзнаваше необходимостта да си докаже, че сам си е господар.
Тихото излайване на Кон го спря. Той се обърна и намръщено изгледа кучето.
— Какво искаш?
Кон остана седнал, но размърда опашка.
— Нямам нужда от надзирател, а още по-малко някакво глупаво куче да стои и да ме чака.
То продължи да седи и вдигна лапа в очакване на обичайния поздрав на Грей.
— По дяволите! — слезе обратно, стисна лапата и почеса кучето по главата. — Ето! Сега по-добре ли се чувстваш?
Кон се надигна и тръгна към кухнята. Спря, обърна се и седна очаквателно.
— Лягам си — осведоми го Грей.
Без да възрази, Кон се надигна — сякаш го изчакваше да го заведе при господарката си.
— Добре. Щом така искаш — Грей пъхна ръце в джобовете, последва кучето по коридора, мина през кухнята и влезе в стаята на Бриана.
Съзнаваше, че настроението му е отвратително, но не успяваше да се справи със себе си. Заради книгата, разбира се, но имаше и още нещо. Пред себе си можеше да признае, че от кръщенето на Лиам беше неспокоен.
Вероятно причината беше в ритуала; древен, тържествен и странно утешаващ обред, изпълнен с думи, цветове и движения. Костюмите, музиката, осветлението: всичко се бе сляло, или поне така му се стори и променило времето.
Но най-дълбоко го разтърси чувството за общност, за принадлежност, което се излъчваше от всеки съсед и приятел, присъствал и станал свидетел на кръщенето на бебето.
Беше го поразило не само защото бе писател и бе любопитен да присъства на ритуала. Думите и непоколебимата вяра го бяха трогнали. В малката църква бе усетил привързаност, която се предаваше от поколение на поколение и се посрещаше от невинното проплакване от бебето, докато светлината се промъкваше през витражите и озаряваше молитвените столове, изтъркани от вековна употреба. Бяха не само като едно семейство, но и с обща вяра, не само догма, но и общност.
Внезапната му потребност и той да принадлежи към нея го разтърси и ядоса.
Раздразнен и на себе си, и на Бриана, поспря на прага на дневната, където тя седеше, а куките ритмично потракваха. Тъмнозелената прежда бе сложена в скута й върху бялата нощница. Светлината на лампиона бе нагласена така, че всеки миг да може да види работата си, но тя рядко поглеждаше към ръцете си.
В другия край на стаята телевизорът бе включен, но звукът бе намален; даваха стар черно-бял филм. Кари Грант и Ингрид Бергман в официално вечерно облекло се прегръщаха във винена изба. „Всеизвестно“, сети се Грей. История за любов, недоверие и изкупление.
Кой знае защо това още по-силно го подразни.
— Не трябваше да ме чакаш.
Погледна към него; куките не спряха нито за миг.
— Не съм те чакала — изглеждаше уморен, забеляза тя и в лошо настроение. Каквото и да бе търсил през дългия ден, прекаран в уединение, не го беше намерил. — Ял ли си?
— Някакви кръчмарски буламачи днес следобед.
— Значи си гладен — остави плетката в кошничката. — Ще ти приготвя нещо.
— Мога и сам да си приготвя, ако искам — сряза я грубо той. — Нямам нужда да се грижиш за мен.
Тялото й се стегна, но тя не каза нищо. Облегна се и отново взе плетката.
— Както желаеш.
Грей предизвикателно влезе в стаята;
— Е?
— Какво „е“?
— Кога започва разпитът? Няма ли да питаш къде съм бил, какво съм правил? Защо не съм се обадил?
— Както току-що отбеляза, не съм ти майка. Какво правиш е твоя работа.
За известно време се чуваха само потракването на куките и гласът на говорителката по телевизията — в рекламата, която предаваха, жената току-що бе открила мазно петно върху блузата си.
— Да, умееш да се владееш — промърмори Грей и отиде да загаси телевизора.
— Като грубиян ли възнамеряваш да се държиш? — попита Бриана. — Или не можеш да се спреш?
— Опитвам се да привлека вниманието ти.
— Слушам те.
— Не можеш ли да спреш, докато разговаряш с мен?
Очевидно той търсеше причина да се скарат, Бриана остави плетката в скута.