Изповедник

— Мисля, че рибите са готови — обади се жената жизнерадостно.

Приближи се и с помощта на пръчка издърпа импровизирания пръстен съд. Разтвори листата на земята и рибата се показа. Беше гореща и крехка.

Жената откъсна парче, опита го и измърка от удоволствие.

После премести останалото върху чисто кленово листо и го предложи на Рейчъл. Момичето седеше, втренчена в протегнатата ръка. Беше казала, че няма да яде.

— Благодаря ти, но аз си имам храна. Рибата си е за теб.

— Глупости, има предостатъчно. Моля те, направи ми компания. Поне мъничко хапни. В крайна сметка използвах огъня, който ти сама си запалила, и това е най-малкото, което мога да ти предложа като благодарност.

Рейчъл не откъсваше поглед от вкусната на вид риба върху листото.

— Ами добре, ще изям една, ако нямаш нищо против.

Жената се усмихна и изведнъж светът сякаш засия. Рейчъл си помисли, че сигурно такава е майчината усмивка — изпълнена с неподправена радост от чудото, наречено живот.

Удържа се да не погълне рибата наведнъж. Добре че беше гореща. А имаше и остри малки костици. Толкова беше приятно да поеме топла храна, че й идеше да заплаче от радост. Когато изяде първата риба, жената й подаде втора. Рейчъл я взе без колебание. Беше жизненоважно да се храни. Казваше си, че трябва да има сили да побърза. Крехката риба утоли острия глад, загнезден дълбоко в стомаха й. Изяде общо четири.

— Утре недей да пришпорваш коня си толкова, ще го умориш.

— Откъде знаеш? — примига изненадано тя.

— Запознах се с него по пътя към бивака ти. Направо е в окаяно състояние.

Рейчъл изпита жалост към животното, но трябваше да бърза. Не биваше да позволи нищо да я забавя. Трябваше да бърза.

— Ако намаля ход, ще ме хванат.

— Кой ще те хване? — надигна глава жената.

— Гоблините.

— Аха, разбирам.

— Гоблините ме преследват. Щом забавя ход, започват да ме настигат. — От очите на Рейчъл потекоха сълзи. — Не искам гоблините да ме хванат.

За миг жената се озова до нея, обгърна я покровителствено с ръка. Беше толкова хубаво, че Рейчъл заплака, изведнъж усетила се в безопасност. Трябваше да бърза. Толкова се страхуваше.

— Ако умориш коня — каза жената с тих, нежен глас, — гоблините със сигурност ще те хванат, нали? Намали малко. Имаш време.

Рейчъл се сгуши в обятията й.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Трябва да оставиш коня да си възвърне силите. С нищо няма да си помогнеш, ако умориш животното. Вярвай ми, не би искала да останеш насред пустошта без кон.

— Защото тогава гоблините ще ме хванат?

— Защото гоблините ще те хванат — кимна жената.

Рейчъл затрепери, жената я прегърна по-силно, докато се успокои. Рейчъл осъзна, че е захапала подгъва на роклята си, както правеше като малка.

— Протегни ръка — каза жената със същия успокояващ глас, — имам нещо за теб.