Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„Но не и аз, уви. Не, щом загрубеят нещата, свивам се на кълбо и хленча.“
Погледна към двамата сегюле. Като че ли изпитваха неохота да си говорят и помежду си, също както с всеки друг. „Силни, мълчаливи типове. Мразя ги. Преди не ги мразех. Сега — да.“
„И какво сега? Сам и заникъде, само с един изчезнал вълк за компания.“ Погледът му отново се върна на Баалджаг.
— А твоето семейство къде е, зверченце? — промълви той тихо и се взря в меките кафяви очи на ая.
Отговорът избухна изведнъж сред вихър от цветове, точно зад очната дупка на изваденото му око. Ближните, нападащи три миришещи на мускус бивола, ловци и жертви, затънали дълбоко в кал, завинаги заклещени в тинестата яма, обречени да умрат там. Виждаше се от ниско, малко извън ямата, и образът кръжеше, кръжеше, кръжеше. Скръбно скимтене изпълни ума на Ток. Отчаяна, безответна обич. Паника, изпълнила хладния въздух.
Смутът на едно кутре.
Бяга. Гази през тинести локви и пясъчни брегове, през загиващо море.
Глад.
А сетне… пред малката вълчица се е изправила самотна фигура, загърната в грубо тъкана черна вълна. Ръката й — увита в кожени ремъци чак до пръстите — се пресяга. Топлина. Доброта. Състрадание. Само едно леко докосване по челото на малкото същество. Докосване, осъзна Ток, на Древен бог. И глас: „Вече си последната. Съвсем последната, а ще потрябваш. След време“.
„Затова, обещавам ти: ще ти доведа… изгубен дух. Изтръгнат от плътта му. Като за теб, разбира се. Затова ще го търся дълго. Търпение, мъничето ми… а междувременно, давам ти този дар…“
Вълчето склопи очи, потъна в сън… и вече не беше само. Тичаше през необятни тундри и ближните му бяха спътници. Цяла вечност обични сънища, наситени с радост, дар, вгорчен само от часовете на будността, будност с години, векове и хилядолетия… сама.
„Баалджаг, непобедимата в сънния свят на ай, майката — властница на безчет чеда в земя, където времето не съществува. Обилие от плячка и никога глад. Изправени фигури далече зад хоризонта, никога близо. Родственици, прекосяващи пътя им понякога. Обичният пристан на необятния лес, белите бендал, ай’тог с тяхната жълта козина далече на юг… имена, чийто смисъл се е затаил в безсмъртния ум на Баалджаг… вечният шепот на тръгналите с Т’лан Имасс, там, тогава, във времето на Призива. Цяла още една раса безсмъртни…“
Будни, самотните очи на Баалджаг бяха видели от света повече, отколкото човек можеше да си въобрази. Най-сетне отнякъде бе дошла и другата душа, сляла се беше с нейната и с времето се бяха превърнали в едно. С още един пласт самота и болка. Звярът вече търсеше… нещо. Нещо което да… утоли.
„Какво искаш от мен, вълчице? Не, не от мен — не го искаш от мен, нали? Искаш го от спътника ми, немрящия воин, Онос Т’уулан. Него си чакала ти, докато си била с лейди Енви. А Гарат? Да, още една загадка… за друг път.“
Връзката се прекъсна, Ток примигна и главата му се люшна назад. Баалджаг спеше до него. Зашеметен и разтреперан, той се загледа в сумрака.
Туул стоеше на десетина крачки от него, с два заека, преметнати през рамо.
„О, Беру да не дава дано. Видя ли? Колко е мек отвътре. Твърде мек за този свят, затрупан с истории, с техните безкрайни трагедии.“
— Какво? — изхриптя с пресъхнало гърло Ток. — Какво иска от теб тази вълчица, Т’лан Имасс?
Воинът килна глава.
— Край на самотата си, смъртни.
— А ти… отвърна ли й?
Туул пусна убитите зайци на земята. Когато проговори, скръбта в гласа му стъписа младия съгледвач.
— Нищо не мога да направя за нея.
Нямаше го студения и безжизнен тон и за първи път Ток долови онова, което се таеше зад мъртвешката външност.
— Никога досега не си говорил с такава болка, Туул. Не допусках, че…
— Не си чул добре — отвърна Т’лан Имасс отново студено и безчувствено. — Сложи ли перата на стрелите си, Ток-младши?
— Да. Точно както ми каза. Готови са, дванайсетте най-грозни стрели, които съм имал удоволствието да притежавам. Благодаря ти, Туул. Може да прозвучи нагло, но съм горд, че ги имам.
Туул сви рамене.
— Ще ти послужат добре.
— Дано да си прав. — Надигна се с пъшкане. — Е, аз ще се заема с храната.
— Това е работа за Сену.
Ток го изгледа намръщено.
— И ти ли сега? Те са сегюле, Туул, не са слуги. Докато я няма лейди Енви, ще се отнасям с тях като с добри спътници и компанията им ще ми прави чест. — Хвърли поглед към двамата зяпнали го воини. — Нищо, че не искат да говорят с мен.